700 метра под земята [bg]

Вече виждаше отвъд границите на градчето и редицата дървета разлялата се из низината придошла вода. Знаеше, че зад дигата бушуват водите на Мисисипи и че всеки, който не би искал да попадне в капана на разширяващата се вода, сега щеше да кара в обратна посока. Ако напорът на водата продължеше да нараства, дигата скоро щеше да се скъса и къщите щяха да бъдат пометени.

Зави наляво и пое на юг, извън града. Мина по мост със стоманени подпори: ръждата бе изяла останките от зелена боя. На няколко метра под моста доскоро кротката вода се бе превърнала в кална маса от прииждащи талази, които се носеха със скоростта на локомотив. Из пенливите води се мятаха дънери и някакви други неразличими отломки.

Пътят към дома на Вероника Бътлър се виеше покрай потока. Беше като пълноводна и скоротечна река, преляла през бреговете си и често заливаща участъци от пътната настилка. Да се кара при подобни условия не бе най-умното нещо на света. Въпреки размерите на джипа и плитката вода някоя внезапно придошла вълна можеше с лекота да го отнесе още преди да е успял да реагира.

Чистачките вече едва успяваха да оставят следи върху обливаното от дъжда стъкло.

Вляво се виждаха къщи с дворове и постройки отзад. Не можеше да различи какво има зад тях, но предполагаше, че са полета, които се простират до хоризонта. Вдясно бе потокът, заливащ пътя. Някакво движение в потока привлече за миг вниманието му. Беше бяла кутия, която профуча сякаш бе изстреляна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че кутията е всъщност покрив на влачен от водата бял пикап, чийто двигател и купе са напълно потопени.

— Достигане на целта след двеста и петдесет метра — каза женски глас от навигацията.

Вероника Бътлър живееше в едноетажна къща на невисок хълм над завоя на пътя. При хубаво време това вероятно бе полегат склон, спускащ се към брега на потока, но днес тъмните води бяха стигнали на десетина метра от входната врата. Нямаше гараж и един нов форд бе паркиран на алеята отпред, изоставен на милостта на бурята. До къщата бе издигнат навес за трактор — машината вътре изглеждаше достатъчно мощна, за да дърпа всякакви земеделски приспособления.

Мърсър спря зад форда и изгаси двигателя. Без шума на двигателя и постоянния тропот на чистачките ревът на стичащата се в ниското вода се усили многократно. Дядото на Рони може и да беше вярвал, че е избрал чудесно място за къщата си, но винаги има първи път и Мърсър си помисли, че може и да е днес.

Измъкна се от колата и изтича на верандата. Точно преди да стигне се сети да си свали бейзболната шапка и да я напъха в джоба на якето. Нямаше смисъл да предизвиква неприязън.

Верандата бе широка само два метра, но на дължина се простираше пред цялата къща. От стрехите се стичаха потоци вода и едва когато се приближи съвсем Мърсър установи, че къщата не е бяла, а светлосиня. По стените бяха закачени саксии за цветя, но все още не бяха засадени. Външната врата бе от дебело дърво, или от метал, имитиращ дърво, и изглеждаше, сякаш е прекарала тук цяла епоха. Не виждаше светлини и предположи, че електричеството е прекъснато. Дръпна мрежата за комари и почука с юмрук по вратата. Не последва отговор и той затропа по-силно. Отново нямаше ефект. Мърсър изрита вратата с крак и тя се отвори. Пред лицето му, с бързината на нападаща кобра, изникна дулото на двуцевка и той едва успя да вдигне ръка, за да го избута встрани.