Деца от кръв и кости [bg]

Амари няма да спре, докато не получи това, което иска.

Прескачам една паднала бавачка и се втурвам напред, като се смея толкова силно, че едва дишам. Един миг и ризата се изхлузва през главата ми. В следващия панталоните ми хвръкват във въздуха. Прислужниците се смеят, докато ние тичаме покрай тях, но задушават смеха си, когато майка ни ги поглежда гневно.

Стигаме до кралския басейн, двамата сме голи и като истинска напаст скачаме във водата точно навреме, за да намокрим най-хубавата рокля на майка ни…

Не мога да си спомня кога беше последният път, когато Амари се бе смяла толкова силно, че от носа й излизаше вода. След като я нараних, тя никога вече не беше същата с мен. Смехът й беше запазен за хора като Бинта.

Момичето, което плува, ме връща в миналото, но колкото по-дълго я гледам, толкова по-малко мисля за сестра си. Тя сваля горнището си и дъхът ми секва. Водата блещука около тялото й.

Погледни на другата страна. Обръщам глава и се опитвам да разгледам вдлъбнатините в скалата. Жените разсейват. Ти трябва да се съсредоточиш върху трона — би казал баща ми.

Дори това, че само гледам момичето, ми се струва грях, заплашващ ненарушимия закон, чиято цел е да държи маговете и косиданите далече един от друг. Но въпреки правилото очите ми се връщат към нея. Невъзможно е да не я гледам.

Това е трик. Още един начин да влезе в главата ти — решавам аз. Но когато тя отново се появява на повърхността, оставам без думи. Ако е трик, има успех.

— Сериозно ли? — успявам да изрека на глас.

Правя се, че не забелязвам извивките на тялото й под плискащата се вода.

Тя присвива очи и поглежда нагоре, сякаш си спомня за съществуването ми.

— Прости ми, малък принце. Не съм виждала толкова вода, откакто изгори селото ми.

Разплаканите жители на Илорин се промъкват отново в съзнанието ми. Смазвам чувството за вина като насекомо. Лъжи. Тя е виновна.

Тя помогна на Амари да открадне свитъка.

— Ти си откачена — скръствам ръце решително.

Отвърни поглед. Продължавам да я гледам втренчено.

— Ако водата ти струваше една златна монета за чаша, и ти щеше да правиш съвсем същото.

Една златна монета за чаша? Замислям се върху думите й, докато тя се гмурка в дълбокото. Дори и за владетел това е доста скъпо. Никой не би могъл да поддържа такива цени. Дори и в…

Ибейджи!

Очите ми се разширяват. Чувал съм за съмнителните стражи, които управляват това пустинно селище. Те са достатъчно безскрупулни да продават на прекалено висока цена, защото водата не достига. Едва успявам да не се усмихна. Хванах я. А тя дори не го знае.

Затварям очи, за да напусна мястото във въображението си, но споменът за усмивката на Амари ме кара да спра.

— Сестра ми — надвиквам грохота на водата. — Тя добре ли е?

Момичето ме гледа втренчено един дълъг миг. Не очаквам отговор, но нещо неразгадаемо грее в очите й.