Деца от кръв и кости [bg]

— Толкова си невежа! — клатя глава аз. — Прекалено сляпа, за да разбереш. Някога баща ми беше на ваша страна. Подкрепяше маговете!

Момичето изпръхтява. Усещам как пълзи под кожата ми.

— Твоите хора му отнеха семейството! Твоите хора предизвикаха Нападението!

Тя отстъпва назад, сякаш съм я ударил в стомаха.

— Вината, че хората на твоя баща нахлуха в моя дом и отведоха майка ми, е моя?

Съзнанието й се изпълва с една тъмнокожа жена с такава яснота, че част от този образ преминава и в мен. Точно като момичето и жената има плътни устни, високи скули, леко извити нагоре очи. Единствената разлика е погледът й. Не сребрист. Черен като нощта.

Споменът ожесточава нещо в нея.

Нещо черно.

Изкривено от омраза.

— Нямам търпение — прошепва едва чуто тя. — Нямам търпение той да разбере какъв си. Нямам търпение да видя как баща ти ще се обърне срещу собствения си син.

Ледена тръпка пролазва по гърба ми. Тя греши.

Баща ми беше готов да прости предателството на Амари. Когато унищожа магията, той ще ми прости и за това.

— Той никога няма да се обърне срещу мен! — Опитвам се да звуча уверено. — Аз съм негов син. Магията няма да промени това.

— Прав си — присмива се тя. — Сигурна съм, че ще те остави да живееш.

Момичето се обръща и се оттегля в тръстиката. При този присмех увереността ми се изпарява. В ума ми се появява безучастният поглед на баща ми. Въздухът около мен изтънява.

Дългът преди всичко — дочувам гласа му. Безизразен. Непоколебим. Ориша винаги трябва да е на първо място.

Дори и това да означава да ме убие…

Момичето ахва. Аз се стряскам и се завъртам, оглеждайки раздвижилите се тръстики.

— Какво има? — питам аз.

Дали съм извикал тук духа на баща ми?

Но нищо не се появява. Поне не и хора. Когато момичето пристъпва в белия хоризонт, заобикалящ мястото във въображението, под краката й израстват тръстики.

Те стигат почти до главата ми, свежа зеленина, която се протяга към слънцето. Момичето прави още една колеблива крачка напред към хоризонта и поляната от тръстики става по-широка.

Като вълна, която се разлива по пясъчния бряг, тръстиките се разпростират по хоризонта, избутвайки бялата граница на мястото във въображението. В мен зажужава топлина. Моята магия…

По някакъв начин тя я владее.

— Не мърдай! — нареждам аз.

Но момичето се затичва в бялото пространство. Мястото във въображението се поддава на приумиците й, диво и изпълнено с живот под властта й. Тръстиките, които израстват под краката й, се превръщат в мека пръст, бяла папрат, огромни дървета. Те се извисяват към небето, закривайки слънцето с назъбените си листа.

— Спри! — изкрещявам аз през новия свят, който израства след нея.

Приливът на магия ме прави слаб. Тя се плъзга по гърдите ми, барабани в главата ми.