Драконите на сломеното слънце [bg]

Двамата поеха по южния път извън града, който се виеше покрай Стражевата планинска верига и щеше да ги отведе до Южния проход. Слънцето най-сетне бе решило да изпълзи от завивките си. По небето се разляха нежни розови лъчи. Листата на дърветата засияха в златисто, диамантената роса заискри сред тревите и цветята. Беше чудесен ден за приключения и Тас би му се насладил с всички сили, ако не бяха непрестанните подканяния и побутвания, с които го караха да върви, без да му позволяват дори за миг да спре и да се огледа както трябва.

Независимо че се бе натоварил с раницата, която изглеждаше доста тежка, и носеше увития в одеяло меч, Джерард крачеше бързо. Носеше товара с една ръка, докато с другата неуморно мушкаше Тасълхоф в гърба всеки път, когато кендерът понечеше да забави стъпка, улавяше го за яката, ако решеше да се зазяпа или просто го разтърсваше и насочваше по правия път, в случай че внезапно му скимнеше да поеме в погрешната посока.

На пръв поглед се забелязваше трудно, ала Джерард, макар и средно тежък и с нормално телосложение, беше изключително силен.

Рицарят се оказа доста мрачен и мълчалив спътник. Не отговаряше на нито едно от радостните „добро утро“, с които ги поздравяваха случайните минувачи и дори студено бе отказал на един странстващ калайджия, който пътуваше в тяхната посока и бе предложил да ги вземе в каруцата си.

Поне накрая махна превръзката от устата на кендера, за което Тас му беше благодарен. Вече не бе толкова млад — нещо, което пръв и с готовност би признал — и при цялото ръчкане, блъскане и бързане откриваше, че диша по-усилено, отколкото носът му може да се справи.

Така или иначе, Тас моментално изстреля всички въпроси, които си бе наумил, като започна с:

— Защо носиш черна ризница? Никога преди не съм виждал черна ризница. Е, да, виждал съм, но не и на гърба на соламнийски рицар. — И свърши: — Ще ходим ли пеша през целия път до Квалинести, и ако да, ще престанеш ли да ме дърпаш за яката по толкова енергичен начин, понеже си на път да ми свалиш кожата.

Съвсем скоро кендерът откри, че му е позволено да задава колкото и каквито въпроси си поиска, стига да не очаква някой да му отговори. Сър Джерард не отвръщаше по никакъв друг начин освен с:

— Мърдай.

Все пак рицарят още бе доста млад, така че Тас се видя принуден да му посочи грешката, която допуска:

— Най-добрата част от приключението — каза той — е да разглеждаш забележителностите по пътя. Трябва да се научиш да оползотворяваш времето пълноценно, да се наслаждаваш на гледката, да проучваш разните му интересни неща, които виждаш, и да разговаряш с всеки, когото срещнеш. И ако само се замислиш, ще откриеш, че целта на приключението — като сражението с дракон например, или спасяването на вълнестия мамут — отнема съвсем малко време, и макар да е доста вълнуващо, преди и след него има много-много повече време — в отиване и връщане — а това време би могло да бъде истинско бреме, ако не поработиш върху него.