Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
— Къде си повел дребната невестулка? — попита капитанът, като върна документите обратно на Джерард. — И какво му има на клепача? Да не е пипнал някоя инфекция?
— Не и доколкото ми е известно, сър. Моля за извинението ви, но не ми е разрешено да издавам мястото, където имам заповед да отведа кендера, сър. Информацията е поверителна — отвърна уважително Джерард. Добави като снижи глас: — Това е същият, който заловихме да осквернява гробницата, сър.
Капитанът кимна разбиращо. Хвърли подозрителен поглед към вързопа, който носеше рицарят.
— Какво е това?
— Улики, сър — отговори Джерард.
Капитанът на стражата стана мрачен.
— Големи поразии е свършил, а? Дано да послужи за урок на останалите.
— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се с равен тон рицарят.
Капитанът им махна да продължават и повече не им обърна внимание. Джерард блъсна кендера, за да го накара да мине през портата и да поеме по пътя. Макар утринта още да не бе настъпила, доста хора вече бяха будни. Земеделците носеха стоките си за продан на пазара. От планинските пътища с трополене се задаваха каруци, натоварени с дърва за огрев. Към езерото Кристалмир крачеха подранили рибари. Жителите на града хвърляха изненадани погледи към увития в наметалото си рицар — утринта беше достатъчно топла, ала заети със собствените си грижи, отминаваха, без да се замислят особено. Никой не поглеждаше два пъти към Тасълхоф. Гледката на окован кендер със запушена уста не бе нещо необичайно.
Двамата поеха по южния път извън града, който се виеше покрай Стражевата планинска верига и щеше да ги отведе до Южния проход. Слънцето най-сетне бе решило да изпълзи от завивките си. По небето се разляха нежни розови лъчи. Листата на дърветата засияха в златисто, диамантената роса заискри сред тревите и цветята. Беше чудесен ден за приключения и Тас би му се насладил с всички сили, ако не бяха непрестанните подканяния и побутвания, с които го караха да върви, без да му позволяват дори за миг да спре и да се огледа както трябва.
Независимо че се бе натоварил с раницата, която изглеждаше доста тежка, и носеше увития в одеяло меч, Джерард крачеше бързо. Носеше товара с една ръка, докато с другата неуморно мушкаше Тасълхоф в гърба всеки път, когато кендерът понечеше да забави стъпка, улавяше го за яката, ако решеше да се зазяпа или просто го разтърсваше и насочваше по правия път, в случай че внезапно му скимнеше да поеме в погрешната посока.
На пръв поглед се забелязваше трудно, ала Джерард, макар и средно тежък и с нормално телосложение, беше изключително силен.
Рицарят се оказа доста мрачен и мълчалив спътник. Не отговаряше на нито едно от радостните „добро утро“, с които ги поздравяваха случайните минувачи и дори студено бе отказал на един странстващ калайджия, който пътуваше в тяхната посока и бе предложил да ги вземе в каруцата си.
Поне накрая махна превръзката от устата на кендера, за което Тас му беше благодарен. Вече не бе толкова млад — нещо, което пръв и с готовност би признал — и при цялото ръчкане, блъскане и бързане откриваше, че диша по-усилено, отколкото носът му може да се справи.
Така или иначе, Тас моментално изстреля всички въпроси, които си бе наумил, като започна с:
— Защо носиш черна ризница? Никога преди не съм виждал черна ризница. Е, да, виждал съм, но не и на гърба на соламнийски рицар. — И свърши: — Ще ходим ли пеша през целия път до Квалинести, и ако да, ще престанеш ли да ме дърпаш за яката по толкова енергичен начин, понеже си на път да ми свалиш кожата.
Съвсем скоро кендерът откри, че му е позволено да задава колкото и каквито въпроси си поиска, стига да не очаква някой да му отговори. Сър Джерард не отвръщаше по никакъв друг начин освен с:
— Мърдай.
Все пак рицарят още бе доста млад, така че Тас се видя принуден да му посочи грешката, която допуска:
— Най-добрата част от приключението — каза той — е да разглеждаш забележителностите по пътя. Трябва да се научиш да оползотворяваш времето пълноценно, да се наслаждаваш на гледката, да проучваш разните му интересни неща, които виждаш, и да разговаряш с всеки, когото срещнеш. И ако само се замислиш, ще откриеш, че целта на приключението — като сражението с дракон например, или спасяването на вълнестия мамут — отнема съвсем малко време, и макар да е доста вълнуващо, преди и след него има много-много повече време — в отиване и връщане — а това време би могло да бъде истинско бреме, ако не поработиш върху него.