Драконите на сломеното слънце [bg]

Джерард изръмжа и пак смушка кендера, който отново бе забавил крачка. Краката му, както и той самият, също не бяха първа младост.

— Побързай — подкани го рицарят. — Не ни остава много.

— Така ли? — попита смирено Тас. — Да не би и Квалинести да са преместили?

— Ако толкова ти се ще да знаеш, уредил съм животни, които ни чакат при моста на Утеха. И преди да си задал поредния си въпрос, причината, поради която не поехме на път още от гарнизона е, че няма да използвам моя кон. Животното щеше да предизвика коментари и нежелани обяснения.

— Значи ще имам кон? Съвсем, съвсем мой? Колко вълнуващо! От толкова отдавна не бях яздил. — Тасълхоф спря и погледна рицаря. — Ужасно съжалявам, че те подцених. Май все пак разбираш това-онова от приключения.

— Мърдай — напомни му Джерард и отново го засили напред.

Внезапно на кендера му хрумна мисъл, която беше наистина удивителна и почти го накара да изгуби и малкото останал му дъх. Той замълча, за да напълни дробовете си с въздух, след което го използва, изстрелвайки въпроса, породен от внезапната мисъл:

— Ти не ме харесваш, нали, сър Джерард? — каза. Не беше нито ядосан, нито настроен обвинително. Просто изненадан.

— Да — отговори рицарят. — Не те харесвам. — Той отпи малко вода от кожения мях. Подаде го на Тас. — Ако е някаква утеха за теб, не влагам нищо лично. Чувствам се по този начин спрямо целия ти народ.

Кендерът обмисли и това, докато отпиваше от меха. Водата беше топла и с неприятен вкус.

— Поправи ме, ако греша, но предпочитам да ме мразят просто заради самия мен, отколкото заради това, че принадлежа към определен народ. Мога да направя нещо, ако причината е в мен, но почти нищо за това, че съм кендер, нали разбираш, понеже майка ми беше кендер и баща ми беше кендер, а то пък в огромна степен прави кендер и мен самия.

— Може и да съм искал да стана рицар — продължи след секунда, като загряваше по темата. — Всъщност сигурен съм, че е било така, но боговете са сметнали, че майка ми е твърде мъничка и едва ли е щяла да успее да роди някой толкова голям като теб, не и без значителни усилия, така че съм се родил кендер. Впрочем не се обиждай, но си взимам обратно думите, че съм искал да бъда рицар. Мисля, че най-много ми се е щяло да бъда драконид. Винаги съм си мечтал да имам криле. Естествено, това щеше да е невероятно трудно и майка ми едва ли би се справила.

— Мърдай — каза в отговор Джерард.

— Ще ти помогна с пакета, ако ми разкопчаеш белезниците — предложи Тас, мислейки, че ако от него има някаква полза, рицарят може и да го хареса.

— Не — отвърна спътникът му и нищо повече. Нито дори благодаря.

— Защо не харесваш кендерите? — настоя Тас. — Флинт винаги е твърдял, че не харесва кендерите, но знам, че дълбоко в себе си дори той не го вярваше. Убеден съм, че Рейстлин направо не ги понасяше. Веднъж се опита да ме убие и тогава вече наистина бях сигурен, че го знам. Все пак му простих, макар че никога няма да му простя, задето уби бедничкия Гнимш, но това е друга история. Ще ти я разкажа по-късно. Докъде бях стигнал? О, да. Щях да добавя, че Стурм Блестящото Острие беше рицар и харесваше кендерите, така че просто се чудех какво толкова лошо намираш в нас?