Драконите на сломеното слънце [bg]

Тази вечер кендерът реши за разнообразие да не се противопоставя толкова упорито на съня. Уморен от пътуването и всички вълнения и подсмърчания около погребението на Карамон, Тас просто си легна и заспа без второ нареждане. А когато се събуди, го очакваше откритието, че сънят отново се е промъкнал съвсем незабелязано, но че и Джерард е сторил съвсем същото. Рицарят се бе надвесил над него и го наблюдаваше с най-специалното си мрачно изражение, което беше дори още по-мрачно на светлината от фенера в ръцете му.

— Ставай — нареди му войнът. — И облечи това.

Джерард му подаде някакви дрехи, които бяха чисти, добре изработени, светлокафяви, съвсем скучни на вид и — за ужас на кендера — доста здрави.

— Благодаря — каза Тас, като търкаше сънено очи. — Сигурен съм, че го правиш с най-добри намерения, но вече си имам дрехи…

— Нямам желание да пътувам с някой, който изглежда така, сякаш току-що се е сдърпал с Феята на цветята, и при това са го ступали — отговори категорично Джерард. — Дори сляпо блатно джудже ще те забележи от разстояние шест мили. Обличай дрехите и гледай да е по-бързо.

— Схватка с Феята на цветята — изкиска се Тас. — Знам какво имаш предвид. Веднъж Карамон изглеждаше точно по същия начин. Беше на едно от онези първомайски празненства в Утеха. Тогава той реши да сложи перука и женска фуста, за да потанцува с девиците, само дето перуката се килна през едното му око и…

Джерард вдигна предупредително пръст:

— Първо правило. Никакво говорене.

Тас понечи да отвори уста, за да обясни, че всъщност въобще не говори, или по-скоро говори, но всъщност разказва, което беше нещо напълно различно. Още преди да е подхванал обяснението обаче, Джерард му показа превръзката за уста.

Тасълхоф въздъхна. Харесваше пътешествията и наистина очакваше с нетърпение това приключение, но му се искаше съдбата да го бе поощрила с някой по-приятен спътник. После тъжно започна да се разделя с разноцветните си дрехи, подреди ги на леглото с потупване, в което отчетливо се долавяше привързаност, след което пристъпи към обличането на кафявите панталони, кафявите вълнени чорапи, кафявата риза и кафявата жилетка, които Джерард бе приготвил за него. Когато най-сетне се огледа, тъжно установи, че е заприличал досущ на дърво. Ръцете му посегнаха към джобовете, само за да установят, че такива нямаше.

— Не ти се полагат и кесии — заяви Джерард, като събираше торбичките му и се готвеше да ги остави при захвърлените стари дрехи.