Драконите на сломеното слънце [bg]

Беше самата истина в свят, в който погребението на Карамон съвсем не беше такова, каквото си го спомняше. Ала не беше истина в света от първото погребение на приятеля му.

— Чувствам се малко странно — рече с изтънял гласец Тас. — Някак замаян. Мисля, че ще повърна. Ако нямаш нищо против, ще помълча за известно време.

— Слава на боговете — каза рицарят, като добави поредното побутване. — Мърдай.

Продължиха мълчаливо. Някъде към средата на сутринта най-сетне достигнаха и Моста на Утеха. Той прехвърляше Потока на Утеха, бавно ручейче, криволичещо из предпланините на Стражевата верига, което след време игриво се изливаше през Южния проход, за да достигне водите на Бялата разпенена река. Мостът беше достатъчно широк, за да пропуска свободно каруци със стоки, конни екипажи и отделни пътници.

В отминалите дни преминаването по него бе напълно свободно, ала с увеличаването на движението по него се увеличаваха и трудностите по поддръжката и съответните разходи. Старейшините на Утеха обмислиха неприятната възможност мостът да продължи да изсмуква пари от общите данъци и стигнаха до решението да поставят бариера и човек, който да събира такса за преминаване. Таксата беше съвсем скромна. Естествено, Потокът бе доста плитък и можеше да се пресече на не едно и две места. Пътниците често избираха да преминат по някои от по-отдалечените бродове. Ала същинска бариера представляваха стръмните склонове по бреговете му. Не бяха малко случаите, при които цели каруци, натоварени със стоки, се преобръщаха във водата, така че повечето пътници предпочитаха да платят.

По това време на деня рицарят и кендерът бяха единствените преминаващи. Мъжът, който събираше таксата, тъкмо закусваше в колибата до моста. Недалече от колибата, под някакви тополи, растящи до брега на потока, бяха завързани два коня. В тревата наблизо пък спеше младеж, който и приличаше, и намирисваше на коняр. Единият от конете бе лъскаво-чер. Козината му искреше под слънчевите лъчи. Не беше много спокоен, постоянно риеше с копита и от време на време опъваше юздите, сякаш за да провери дали може да се освободи. Другият кон всъщност представляваше сиво пони с шарена окраска, живи очи и помръдващи уши и нос. Беше кобилка и копитата й почти напълно бяха скрити от дълги кичури козина.

При вида на понито змията-удушвач около сърцето на Тас най-сетне отпусна хватката си. Кончето тутакси го мярна и загледа към него с дружелюбен, макар и леко пакостлив поглед.