Драконите на сломеното слънце [bg]

Джерард яздеше отпред, стиснал юздите в ръка, а Тас правеше всичко възможно да не се катурне от седлото, вкопчил окованите си ръце в него. Подобно на рицаря към кендера и Черньо очевидно не изпитваше особена симпатия към дребното пони. Може би това се дължеше на факта, че бе принуден да поддържа относително бавно темпо, но по-вероятно причината се криеше в това, че беше сериозен кон и приемаше като лично оскърбление игривите задявания на късокракия си роднина. Каквато и да беше причината, всеки път когато черният кон забележеше, че сивото пони се отклонява — независимо дали просто така или за да отхапе някое особено примамливо лютиче край пътя, той обръщаше глава и се втренчваше студено в него и ездача му.

Не бяха изминали и пет мили, когато Джерард обяви почивка. Той се изправи в седлото и огледа пътя и в двете посоки. Откакто бяха напуснали моста, пътуваха съвсем сами. Сега също не се виждаше жива душа. Рицарят скочи от седлото, свали наметалото, нави го и го привърза към одеялото на седлото си. Носеше черна броня, орнаментирана с череп и мъртвешка лилия — символът на мрачните рицари.

— Каква страхотна дегизировка! — възкликна възхитено Тас. — Каза на лорд Уорън, че ще пътуваш облечен като рицар и не го излъга! Просто не спомена какъв вид рицар ще си. Аз ще трябва ли да се преоблека като Мрачен рицар? Имам предвид — като Рицар на Нерака? О, не, ясно! Не ми казвай. Аз ще бъда твой затворник! — Кендерът беше изключително горд, че е успял да се сети съвсем сам. — Ще бъде много по-забавно… ъъм… интересно, отколкото очаквах.

Джерард не се усмихваше.

— Не сме на разходка, кендере — произнесе със строг, сериозен глас. — Държиш в ръцете си живота и на двама ни, както и изхода на цялата мисия. Трябва да съм си изгубил ума, за да ти се доверявам, но така или иначе нямам голям избор. Скоро ще навлезем в земи, контролирани от Рицарите на Нерака. Ако изпуснеш дори думичка за това, че в действителност съм от Ордена на соламнийците, ще ме арестуват и екзекутират като шпионин. Но преди да ме убият, ще ме измъчват, за да разберат какво знам. Използват приспособление, наречено диба, с което те разтягат, докато не си признаеш всичко. Виждал ли си как става това, кендере?

— Не, но веднъж видях Карамон да се разтяга и разправяше, че си било истинско мъчение…

Джерард не му обръщаше внимание.

— Завързват ръцете и краката ти на дибата и после започват да те разтягат в две противоположни посоки. Ръцете и краката ти, китките, лактите, колената и глезените се измъкват от ставите. Болката е непоносима, но красотата на мъчението е, че макар жертвата да е подложена на невероятни страдания, все пак не умира. Могат да те поддържат в това състояние в продължение на дни. Костите така и не зарастват както трябва. После се налага да те носят до ешафода и да те сложат в стол, за да те обесят. Такава ще е съдбата ми, ако ме предадеш. Разбираш ли?