Драконите на сломеното слънце [bg]

Майка му твърдеше, че ненавижда щита. В действителност щитът беше просто извинение; той й пречеше да нахлуе с армията си в Силванести. Нищо не й бе пречило да го стори по всяко време, още преди щитът да бъде издигнат. Двамата с Портиос щяха да навлязат в страната и да призоват народа да ги подкрепи. Но защо не го бяха сторили?

Проливането на елфическа кръв. Това беше извинението, което използваха в началото. Не искаха да гледат как елф погубва елф. Истината беше, че Алхана просто бе очаквала елфите да отидат при нея и да положат короната в краката й. Но те не го бяха направили. Както казваше Ролан, народът просто беше решил да се върне към съня, да забрави за кошмарите на Лорак и да се отдаде на мечтания. А майка му се бе озовала в положението на котката, която мяука под прозореца и нарушава заслужената ти почивка.

На пръв поглед Алхана бе отказала да повярва в очевидната истина. И макар да се надсмиваше над издигането на щита, присъствието му се бе оказало истинско облекчение за нея. Е, беше сторила всичко по силите си, за да го свали. Беше направила всичко, което може, за да убеди сама себе си, че наистина иска да пробие бариерата. Неведнъж армията й отчаяно се хвърляше срещу тази бариера, но през цялото време, тайно в сърцето си, тя не бе искала да сполучи и може би това беше причината неуспехът й да бъде пълен.

Дринел, Ролан и останалите елфи бяха във вътрешността на щита поради съвсем същата причина. Бариерата стоеше на мястото си, тя съществуваше, понеже елфите го искаха. Съкровеното желание на народа на Силванести от поколения насам беше да бъде защитен от света, от скверните, недисциплинирани човеци, от опасностите на великаните, гоблините и минотаврите, от драконите. Просто в безопасност сред спокойствие, лукс и красота. Ето защо и майка му в края на краищата не се бе отказала. Тя също желаеше повече от всичко друго да намери топлотата на съня и безопасността. Искаше най-после да заспи под роден покрив, а не под сводовете на поредната надгробна могила.

Младежът не издаде мислите си, но вече знаеше какво трябва да направи.

— Вие ми се заклехте във вярност. Откъде мога да бъда сигурен, че когато пътеката се смрачи, ще останете редом с мен и няма да ме изоставите, както сте изоставили родителите ми?

Ролан пребледня. В очите на Дринел проблесна гняв. Понечи да каже нещо, ала приятелят му сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Силваношей с право ни порицава, приятелю. Негово величество е в пълното си право да ни задава подобни въпроси. — Ролан отново се обърна към младежа. — С ръка на сърцето, Ваше величество, се вричам във вярност във вас и вашето семейство. И нека душата ми бъде във вечен плен на това измерение, ако не спазя клетвата си.