Подземен свят [bg]

— Къде е скритата лаборатория? — прекъсна словоизлиянията му тя.

Мъжете, с които се беше сражавала, не умираха бързо. Гъргорене, предсмъртни хрипове и стържене на ботуши по тухлите — признак за сетни искрици живец — съпровождаха разговора им.

— Развържете ме, милейди, и ще ви разкажа всичко — опита да се спазари наконтеният пленник.

Иви вдигна юмрук и отметна ръка, готова за удар. Лицето му се разкриви в смесица от страх и нерешителност. Беше видял как работи острието ѝ. Беше видял как действа притежателката му. Нямаше желание да е мишена и на двамата. Неведнъж красиво лице му бе вдъхвало измамно чувство за сигурност. Не искаше горчивият опит да се повтаря.

— Нямам време — каза тя, в случай че намеренията ѝ не са достатъчно ясни. — Говори!

— Под земята е — преглътна тежко той и наклони глава към нещо като панел в стената на преддверието. — Необходим е ключ. За проклетия единият главорез взе моя.

— Благодаря — каза тя и се отдръпна.

— Развържи ме — помоли я той.

Иви поклати глава.

— Сам си паднал в капана. Надявам се, че можеш сам да се измъкнеш.

— Не бойте се, милейди — подвикна ѝ той, преди да излезе от стаята, — помня някой и друг трик от карнавалните си дни.

Късмет тогава, помисли си тя и излезе през вратата, оглеждайки се за страж, у когото да намери ключ.

Тамплиерските пазачи, слава богу, не умееха да си държат езика зад зъбите. Тя се притаи в сенките на коридор, дочула двама да обсъждат точно това, което я интересуваше.

— Какво правиш? Прибери ключа в джоба си, че иначе госпожица Торн ще си ушие жартиери от червата ти.

— Да надникнем долу. Искам да видя прословутия артефакт.

Аз също, помисли си Иви Фрай, обезвреди поредната си жертва и взе ключа.

Върна се в преддверието, решила да освободи затворника, ако и когато ключът отвори панела. Твърде късно — него го нямаше; в стаята видя само преобърнат стол и въжета, валящи се по пода. Напрегна се, да не би да ѝ е устроил засада, но нападение не последва. Мъжът наистина беше изчезнал. Тя отключи панела и най-сетне успя да влезе в светая светих.

Вътре стените бяха тъмни и влажни. Заглушаваха грохота на бурята и все пак някак си имаше чувството, че тук стихиите са най-яростни.

Как беше възможно? Спомни си гръмоотвода и се запита дали не насочва събраната енергия насам. Енергия, необходима вероятно за подземната лаборатория?

После я видя и разбра, че е права — наистина стоеше в епицентъра на канализираната енергия на бурята.

И артефактът се намираше наблизо.