Подземен свят [bg]

65.

Майка му и баща му се бяха настанили временно в апартамент на Бъркли Скуеър. Там Призрака спа на легло сякаш за пръв път, откакто се помнеше; хранеше се добре и получаваше майчини целувки — всяка като благословия.

Отношенията му с Арбаз обаче го гнетяха. Тровеха го съмнения дали баща му е бил сред хората, които го арестуваха и хвърлиха в килията в Мрака? Докъде се простираха действията и бездействията на Арбаз, когато бяха произнесли смъртната присъда над сина му?

Премълчани въпроси. Преглътнати отговори. Подозренията оставаха. И Призрака, естествено, гравитираше около майка си, която се превърна в посредник между възрастния асасин и неотстъпчивия му наследник. Тя му съобщи, че няма да се върне в Амритсар. Не сега. Може би никога. Появата му би повдигнала много въпроси, а и Братството имаше нужда от него тук, в Лондон.

Призрака усещаше намесата на Итън Фрай и Джордж Уестхаус зад тези решения, но знаеше, че според майка му присъствието им в Лондон е сериозен риск, а връщането на Джаядип у дома би го увеличил многократно.

Двоумеше се, разбира се, дали да не си тръгне. Но все още беше асасин, а не можеш да обърнеш гръб на вярата. Беше видял ужасяващото могъщество на артефакта и разбираше, че не бива да остава в ръцете на тамплиерите. Фактът, че се е провалил веднъж, не променяше нищо.

Един ден през идиличния период на Бъркли Скуеър майка му го покани на разходка — само тя и той. Поеха по улиците, пълни с лондончани, които се взираха втрещени в Пяра, сякаш не идва просто от друга страна, а е потомка на непознат вид. Робата ѝ беше копринена, но без орнаменти и в ярък контраст с воланите, корсетите от китова кост, възтвърдите шапки и префърцунените слънчобрани на местните дами. И при цялото си старание, всички ѝ отстъпваха по красота. Той никога не се бе гордял повече с нея, отколкото в момента.

— Наясно си, мисля, какво препоръчват господин Уестхаус и господин Фрай? — подхвана тя, докато вървяха.

Ръцете ѝ се движеха свободно до тялото, раменете ѝ бяха изправени, брадичката — гордо вдигната, а очите ѝ срещаха всеки поглед с достойнство.

— Искат да бъда нещо, което не съм, мамо — отвърна той.

— Искат да бъдеш нещо, което определено си — настоя тя. — Безценна придобивка за Братството.

Той забрави за момент гордостта си и сведе поглед.

— Никога не съм бил достоен член на Братството и никога няма да бъда.

— О, стига! — скастри го тя. — Глупости! Нима сме те възпитали да приемаш поражението с отворени обятия? Нищо ли не свети в очите ти, освен покруса? Боя се, че ще изчерпиш търпението ми, ако продължиш да се самосъжаляваш.