Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Великанът не отговори веднага. Изглеждаше, че претегля колебанията си зад подобното си на скала чело, но накрая промърмори:
— Камък и море! Би могъл, разбира се. Но щом питаш, личи си, че не можеш. Пречи ти нежелание… или невежество.
Томас го разбра. И сега чуваше пляскане на мрачни криле, виждаше изтребени Духчета. „Необуздана магия!… Геройства!… Това е непоносимо.“ Поклати глава и попита троснато:
— Искаш ли моя пръстен?
— Дали го искам?! — със странно дрезгав глас произнесе Сол по сърцето, все едно си мислеше, че трябва да се засмее, но не искаше. — Дали го искам?… — Този път като че си признаваше някаква низост. — Тази дума не подхожда, приятелю. Да искаш, е естествено и можеш да получиш желаното или да се провалиш, без да сториш зло. Кажи по-добре „жадуваш да имаш“. Стремежът към нещо, което не бива да бъде дадено… Да, жадувам за твоето неземно бяло злато, което ще възвести края на мира с необузданата магия.
— Признавам си копнежа. Не ме изкушавай. Могъществото си го връща тъпкано на онези, които посягат към него без право. Дори да ми предложиш пръстена, не бих приел.
— Но знаеш ли как да го използваш? — унило попита Томас, стъписан от страха, с който очакваше отговора.
Този път Сол по сърцето се засмя. Макар и изцеден от умората, смехът му беше чист и весел.
— Пак говориш смело, приятелю. Ето как копнежите биват смазани от собственото си безумие. Ами не знам. Ако необузданата магия не може да бъде призована чрез простото решение да я използваш, значи изобщо не я разбирам. Великаните не са стигнали до такива знания. Винаги сме се справяли сами… макар че охотно си помагаме с неща като сърцевината на гилдена например. Е, получих си достойната награда за недостойните мисли. Моля те да ми простиш, Томас Ковенант.
Томас кимна безмълвно, сякаш току-що беше чул, че неочаквано му отменят присъдата. Не искаше да знае как действа необузданата магия. Не искаше да повярва и мъничко в нея. Струваше му се опасно дори да носи пръстена, докато броди по тези земи. Покри го с дясната си длан и се вторачи все още безпомощно във Великана.
А умората вече съвсем побеждаваше веселието на Сол по сърцето. Очите му угаснаха, дишаше отпаднало през полуотворените си устни. Опря се на румпела, все едно смехът му отне скъпоценна сила.
— Приятелю — въздъхна той, — моята смелост е почти изчерпана. Нуждая се от твоята история.
„История ли? — повтори наум Томас. — Нямам никакви истории. Изгорих ги.“
Хвърли в огъня и новия си роман, и първия, донесъл му шумен успех. В тях имаше такова самодоволство, такава слепота към заплахите на проказата, дебнещи на всяка крачка — и телесна, и морална. Те бяха мърша досущ като него — да, като него, и заслужаваха само пламъци. Каква история би могъл да разкаже сега?
Но нали беше длъжен да продължи напред, да прави нещо, да оцелява. Не се съмняваше в това и преди да стане жертва на съновиденията. Нима не го научи в лепрозариума сред лешта и вонята? А този сън искаше от него могъщество, очакваше да прекрати изтреблението… Мяркаха се видения като шеметни огледални късчета — Джоан, полицейската кола, огнените очи на Лигоча. Томас се олюля, сякаш щеше да падне.
За да прикрие внезапното униние, той се дръпна към носа на лодката и седна, загледан на север.
— История… — проточи задавено.
Всъщност знаеше една… във всичките й мрачни и разнолики превъплъщения. Прерови ги набързо и намери най-подходящото за онова, на което искаше да наблегне.
— Ще ти разкажа история. Истинска. — Вкопчи се в борда на лодката и се помъчи да преодолее замайването. — История за културния шок. Знаеш ли какво е това? — Сол по сърцето не отговори. — Няма значение. Аз ще ти разкажа. Културният шок сполетява някого, ако го откъснеш от собствения му свят и го поставиш там, където представите какво означава да бъдеш човек са толкова различни от неговите, че е немислимо да ги проумее. Той просто е с друга нагласа. Ако е… по-гъвкав, може да се преструва, докато не се върне в своя свят. Или пък ще рухне и ще се остави да го преобразят по някакъв начин. Друга възможност няма.
— Ще ти дам пример. Докато бях в лепрозариума — това е болница, — лекарите ми разказаха за един човек… прокажен като мен. Прокуден. Произхождал от страна, където има много повече случаи на проказа. Сигурно се е заразил с бацила като дете. Години по-късно, когато вече имал жена и три деца и живеел в чужда страна, изведнъж пръстите на краката му станали безчувствени и започнал да ослепява.