В капана на времето [bg]

Хвърлих безпомощен поглед към Джейми, който само се усмихна, вдигна чашата със сорбе за сбогом, после се обърна и заговори с мосю Дюверне-младши, син на министъра на финансите.

Къщата на Роан — ако подобно място би могло да се нарече просто „къща” — беше озарена от фенери, които се нижеха през задната градина и по ръба на терасата. Докато хер Герстман ме влачеше по коридорите, видях как слугите бързо влизаха и излизаха от трапезариите, постилаха маси с покривки и сервираха сребърни прибори за вечерята. Повечето „салони” бяха малки и интимни, но при принцеса Луиз дьо ла Тур дьо Роан всичко беше грандиозно.

Запознах се с нея преди седмица на друга вечеря и бях леко изненадана. Пълна и доста невзрачна, тя имаше кръгло лице с малка заоблена брадичка, сини очи без мигли и фалшива бенка във формат на звезда, която не успяваше да изпълни предназначението си. Нима това бе дамата, изкушила принц Чарлс да престъпи законите на приличието?

Все пак тя излъчваше някаква привлекателна енергичност и имаше красива нежнорозова уста. Именно устата ѝ беше най-впечатляващата част от нея.

— Но аз съм очарована! — възкликна тя и ме хвана за ръката, когато ме представиха. — Колко се радвам най-сетне да се запознаем! Съпругът ми и баща ми не спират да хвалят милорд Брох Туарах, но не са споменавали за прекрасната му съпруга. Извънредно съм очарована от появата ви, скъпа моя. Трябва ли да ви наричам лейди Брох Туарах или може само лейди Туарах? Не съм сигурна, че ще го запомня цялото, но една дума, и то толкова странна, със сигурност. Шотландска е, нали? Колко очарователно!

Всъщност Брох Туарах означаваше „обърната на север кула”, но ако поискаше, тя можеше да ме нарича и „обърната на север дама”, нямах против. Принцесата обаче не се напъна да запомни дори „Туарах” и оттогава ме наричаше просто „скъпа моя Клеър”.

Самата Луиз беше с певците в музикалната стая, пърхаше от един гост на друг, разговаряше и се смееше. Когато ме видя, се втурна към мен с максимална скорост и светнало от оживление лице.

— Скъпа моя Клеър! — възкликна тя и безцеремонно ме откъсна от хер Герстман. — Идваш точно навреме! Трябва да поговориш с това глупаво английско дете вместо мен.

„Глупавото английско дете” наистина беше много младо; момиче на не повече от петнайсет години с тъмни, лъскави букли и така зачервени от смущение бузи, че ми заприличаха на макове. Всъщност точно по тях я познах; момичето, което бях зърнала в градините на Версай преди ужасяващата поява на Алегзандър Рандал.

— Мадам Фрейзър също е англичанка — обясни Луиз на момичето. — Тя ще се погрижи да се почувстваш у дома си. Много е срамежлива — обясни сега на мен, без да си поема дъх. — Поговори с нея; убеди я да пее с нас. Сигурна съм, че има прекрасен глас. Е, деца, забавлявайте се! — И след миг вече беше в другия край на стаята, обясняваше, придумваше, възхищаваше се на роклята на новодошла, поспираше да погали пълничкия младеж, който седеше пред клавесина, увиваше буклите на пръста си и дърдореше с херцог Ди Кастелоти.