Синовете на Спарта [bg]

18

Тръби зазвучаха тревожно в мрака. Сънените войници наскачаха, грабнали мечове и щитове. Чуваше се тропот на препускащи коне, следван от виковете на полемарси и пентекости, които строяваха хората си. Въпреки че бързаха, на войниците им трябваше време да си сложат наколенниците и броните. Офицери вървяха между тях и ги подканваха да побързат, като им напомняха да завържат добре сандалите си и да нахлупят хубаво шлемовете. Сърдитите им гласове бяха почти успокояващи — войниците бяха чували тези думи хиляди пъти. Някъде несъмнено имаше хаос, но не и тук. Или може би това беше поредната тренировка, заповядана от спартанеца Клеарх, който сякаш изпитваше удоволствие от подобни упражнения по време, когато нормалните хора би трябвало да спят.

Полковете се подредиха в карета без паника под виковете в мрака.

„Строй се тук, по атинянина Дeмeтрий!“ или „Първите четирима под знамето!“ Офицерите викаха хората си по име и ранг да заемат позициите, които бяха научили през месеците.

Всичко отне много време, макар да изглеждаше, че е продължило само секунди. С пресипнали сбогувания и пожелания за успех онези от обоза се оттеглиха назад, оставяйки любовници, приятели и господари. Воините на Гърция и Персия зачакаха сами в дълга извита редица в пясъка. Тръбите утихнаха, след като си бяха свършили работата. Войниците стояха, без да говорят, но не и напълно притихнали. Скърцане на кожа, нервно потропване на ръкавица по щит, стон на несмазани доспехи, изсъхнали от пясъка и жегата — всичко това вдигаше шум, сякаш някакво огромно създание от люспи и бронз се е събудило и се готви за бой.

По-опитните войници не бяха извадили оръжия, макар че пръстите им се свиваха и отпускаха около дръжките. Ако в този ден престоеше да убиват, те се нуждаеха от всеки трик, за да запазят силите си, когато слънцето изгрееше. Страхуваха се от палещите му лъчи. Всички бяха почернели, откакто бяха напуснали Сарди или Гърция, макар че някои още се белеха на парцали и на места слънцето ги беше изгорило почти до кост. Останалите бяха измършавели от оскъдните дажби и кожата им бе загрубяла от пясъка и ухапванията на мухите и въшките.

Бяха изминали дълъг път, следвайки Кир. Макар че мнозина бяха нервни, всички черпеха увереност от хората около себе си и очакваха онова, което беше накарало тръбите да затръбят. Стотици търсеха мир с боговете, докосваха амулети или спомени от дома, вдигаха ги към устните си и мърмореха кратки молитви, след което прибираха предметите. Пикаеха направо в редиците, така че парата се вдигаше във въздуха около тях.