Синовете на Спарта [bg]

Вечерта Кир отиде при огньовете на спартанците, за да сподели вечерята им. Съжали, че не е взел храна, когато видя колко оскъдна е тяхната и как я прокарват само с вода. Въпреки това те го посрещнаха радушно и той седна с кръстосани крака с тях на твърдата земя, като вдигна глава към Клеарх. Вечерята беше рядка каша от зърно и пресечено мляко, по парче козе сирене и съсухрени смокини.

— Какво те води при нас? — попита Клеарх, след като приключиха вечерята.

— Оронт възнамеряваше да отиде при брат ми — каза Кир, загледан в затихващите пламъци. Понечи да поиска да засилят огъня, но се сети, че трябва да носят със себе си всяка съчка през тази гола пустош. Животът се мъчеше да оцелява на това място без вода и без топлина през нощта. Вече започваше да става студено и зъбите му започваха да тракат. Той ги стисна и продължи: — Смятал е, че царските сили са наблизо. Каза ми, че ще препусне да се разправи с онези, които изгарят посевите и отравят кладенците. Тогава идеята ми се видя добра — и сега също ми се вижда добра.

— Остави това на мен — рече Клеарх. — Ще наредя на моите момчета да го направят. Или може би на онзи атинянин, дето така се вбеси, че му взимат конете.

— Да… — каза Кир. — Трябват ни очи пред нас, за да знаем къде брат ми е опънал палатката си. Но… не знам за хората, които избра Оронт. Възможно ли е някои от собствените ми гвардейци да са предатели? Направо не ми се вярва. Как да им се доверявам отсега нататък?

Клеарх бръкна в торбата и извади бутилка. На светлината на огъня приличаше на изработена от слонова кост, с изрязани по страните й фигури. Кир се вгледа в тях в полумрака и му се стори, че фигурите са заети с някакви игри, макар че това беше малко вероятно.

— Последните ми запаси — каза Клеарх. — Може би тази нощ е подходяща за тях.

Кир взе бутилката, отпи глътка и се ококори.

— Това от грозде ли е направено?

— Да. Но е отлежало — отвърна Клеарх и се засмя. Вдигна бутилката, отпи и млясна. — Виж сега, Оронт беше водач. Издигнал се е, защото е бил умен и силен — и е притежавал качества, заради които другите са били готови да го последват.

— Затова ли му кимна преди смъртта му? — попита Кир.

— А, значи си видял. Не. Направих го, за да го почета за начина, по който прие смъртта. Направи го като спартанец. Подобно нещо е рядкост. Виждал съм големи мъже да се оплакват на ефорите, защото кучето на съседа ги е ухапало. Съвсем като деца! Ние сме войници, Кир. Разбираме, че утрешният ден може да е последният. Или денят след него. Войникът няма власт върху времето и начина, по който ще умре. Може обаче да избере как да посрещне смъртта си.