Синовете на Спарта [bg]

Оронт се обърна да погледне към настаналата суматоха. Макар че беше далече, Кир си помисли, че вижда донякъде ужаса, който изпитваше Оронт — може би от начина, по който седеше на коня си.

Може би имаше момент, когато Оронт можеше да препусне и да побегне, макар че нямаше да стигне далече в тези пясъци. Капитанът на гвардейците вече беше повел хората си да пресекат евентуалното му бягство. Кир гледаше: очакваше момента, когато Оронт щеше да разбере, че няма измъкване.

И наистина нямаше. Оронт наведе глава и зачака да го свалят от коня и да му вържат ръцете. Арией го завърза с дълго въже за седлото на коня си. Кир беше прекалено далече, за да чуе какви думи си разменят, но реши, че ще научи всичко по-късно.

Колоната най-сетне потегли. Мнозина се обръщаха да гледат как Оронт се препъва след коня на Арией с изопнато от унижение лице.

Кир спря коня си отстрани на многохилядната колона, която минаваше покрай него, и зачака Арией да приближи с новия си роб. Отначало бе смятал да подмине момента с мълчаливо осъждане, но усети как раздразнението му расте. С леко помръдване на пръсти даде знак на Арией да приближи.

Клеарх, Проксен и Нет бяха достатъчно близо да наблюдават сцената. Тесалиецът Менон също се беше приближил, макар че двамата с Клеарх не бяха в особено добри отношения и страняха един от друг. Въпреки това всички изпитваха жив интерес да разберат какво е направил Оронт и каква ще е реакцията на Кир.

Арией, който много добре си даваше сметка, че го гледат, скочи театрално от сивата си кобила. Можеше да позволи на Оронт да запази гордостта си, но вместо това дръпна рязко въжето и го накара да се просне по корем пред Кир. За миг Арией застана разкрачен над сънародника си. Докато Оронт се мъчеше да се надигне, Арией опря ножа си в гърлото му и той замръзна: даваше си сметка, че животът му зависи от една-единствена дума на Кир, когото мразеше — и може би от яростта на наперения воин, когото никога не беше харесвал. Оронт успя да запази спокойствие. Беше го виждал неведнъж у онези, които гледат смъртта в очите. В самия край нямаше борба. Издиша бавно, доволен, че може да посрещне вечността с някакво подобие на достойнство.

— Няма ли протести, Оронт? — неочаквано го попита Кир. — Няма ли възражения?

Оронт, който беше командвал полкове от името на царското семейство, погледна настрани към братовчед си, който стоеше с наведена глава.

— Изглежда, съм се доверил на погрешния човек, господарю.

— Значи помежду ни има нещо общо — рязко отвърна Кир.

Оронт сви рамене и погледна на изток.

— Всъщност… няма значение — каза той.

Кир го изгледа хладно.

— Да съм те оскърбил по някакъв начин?

Оронт безмълвно поклати глава.

— Тогава защо ме предаде? Нима не съм син на баща си? Не си ли положил клетва да служиш на семейството ми?

— Не — отвърна Оронт. Говореше осъдително, тонът му се повишаваше. — Заклел съм се да служа на короната. Реших да го направя, като се присъединя към брат ти, царя. Аз… съжалявам. Дълго обмислях действията си. Не исках да се изправям срещу теб. Ти винаги си бил добър с мен. Хората те възхваляват. И все пак… чувствах, че не мога да продължа. — Вдигна глава. В очите му блестяха сълзи. — Аз направих своя избор. И приемам последствията.