Дългият път към дома [bg]

Но знаеше, че и на Клара й липсват тези неща. А освен това й липсваше и Питър. Питър, когото, докато стояха на онази скала, изведнъж бяха почувствали хем толкова близък, хем ужасно далечен.

Мирна погледна приятелката си. Клара бе вперила взор право напред, фокусирана върху завоите на шосето. Целта й бе да не се отклонява от пътя.

Да не изпусне управлението.

Мирна се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Успокояваше се, докато гледаше звездите. Или светлините на градчето. Трудно й бе да ги разграничи. Но и бездруго нямаше значение. И двете й действаха успокояващо.

Когато наближиха, светлините на Бе Сен Пол грейнаха по-ярко, а звездите помръкнаха. Не след дълго четиримата приятели отново бяха в бистро „Ла Мюз“. Вече беше девет вечерта, а те умираха от глад. Поръчаха си вечеря, Мирна остана да пази масата, а другите трима тръгнаха да обикалят улиците, за да проверят дали няма отменени резервации в хотелите и пансионите.

Нямаше.

Тъкмо като се върнаха, вечерята им бе сервирана.

За всички имаше пържоли с картофки. Дебели късове месо, изпечени на грил, и тънко нарязани пържени картофи с подправки.

Бовоар не обичаше да спи в коли, но въпреки това не беше особено разтревожен. Изпадал бе в далеч по-лоши ситуации и вече много малко неща можеха да го трогнат.

— Какво следва? — попита и набоде на вилицата си парче крехка пържола с топящо се чесново масло.

— Знаем със сигурност, че Питър е бил тук — отвърна Клара. — Сега трябва да разберем дали все още е тук, а ако не е, тогава накъде е тръгнал.

Когато бе попитал „какво следва“, Жан Ги имаше предвид „какво има за десерт“, но не възразяваше и да обсъдят случая. Защото в неговото съзнание бе именно това. Виждаше, че и бившият му началник мисли по същия начин.

Не можеше да сбърка погледа на Гамаш, докато някогашният детектив оглеждаше скалите. Когато възхищението бе отшумяло, разумът на Гамаш бе включил на пълни обороти.

Търсеше. Преценяваше.

Къде би могъл да бъде трупът? Ако бе паднал сам? Ако някой го бе бутнал?

Къде щеше да се озове?

Когато се навечеряха и сервитьорът им донесе кафе, Гамаш се обърна към Клара:

— Искаш ли да ти кажа какво си мисля?

Художничката го изгледа продължително.

— По-скоро не, ако съдя по изражението ти.

Гамаш кимна отсечено в знак на съгласие.

— Мисля, че трябва да поговорим с хората от местното полицейско управление. Да ги включим в издирването.

— За да разберем къде е отседнал Питър?

— За да разберем къде е Питър — поправи я Гамаш с тих, но твърд глас. Гледаше Клара право в очите.

Тя пребледня, когато осъзна какво означават тези думи.

— Според теб е мъртъв, така ли?

— Според мен е дошъл тук и е нарисувал картините. Изпратил ги е на Бийн по пощата. А после е изчезнал. Оттогава са минали месеци.

Гамаш замълча за миг. Сведе поглед към чашата с еспресо и кафявата пяна по повърхността на напитката. Сетне отново погледна Клара в очите.