Колекционери на смърт [bg]

Трийсет и пета глава

— Връщам се след няколко минути, поги. Не се опитвай да си размениш мястото с някого. Пак ще те намеря. — Данбъри тръгна по централната пътека към тоалетната.

Летяхме вече няколко часа. Реактивният самолет се разтърси, когато попадна във въздушна яма, през люка видях как крилете потрепериха. В далечината зърнах примигваща светлинка, която се приближаваше към нас. Друг самолет, вероятно излетял от „Орли“ в същия час, в който ние тръгнахме от Атланта, две еднакви машини, които щяха да се разминат в небето. Надявах се, че пилотът или човекът, който следеше радара, е забелязал приближаването на другия самолет.

„Ами ако нашият радар е повреден? — стреснах се. — Няма страшно, нали радарът на другата машина е изправен.“

Побързах да се успокоя, но след миг ми хрумна още по-страшна мисъл — какво щеше да стане, ако бяха повредени и двата уреда?

Дланите ми се изпотиха, спомних си стихотворението „Падане“ на Джеймс Дики, посветено на една стюардеса, падаща от небесните висини — прекрасна и същевременно потресаваща творба, митологизираща жената, полетяла надолу, и нейното мистично сливане със земята. Сещам се за това стихотворение само когато се озова впримчен в самолет — тогава забравям мита и метафората, виждам само как жена пада от разрушен самолет и миг преди да стане на пихтия, възкликва: „О, Боже!“

Данбъри се върна, настани се до мен, изгледа ме озадачено:

— Не се безпокой, Райдър. Скоро ще поднесат вечерята.

Самолетът отново се разтресе, в дълбините му нещо заскърца. Върховете на крилата потрепериха. Запитах се дали винаги се огъват така. И ако не, какво ни очаква.

О, Боже!