Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
Хари изгаряше от желание да прекара два дни във Франция, също колкото да отиде на риболов в пустинята Гоби.
— С удоволствие бих обменил опит с френските колеги, но не моето лице е нарисувано на онази картина. Според мен трябва да замине детектив Райдър, сър. — Погледна ме и намигна: — Bon voyage, Карсън.
— Щом ти заминаваш, аз ще те придружа! — отсече Данбъри. — Такава е уговорката с шефа ти.
Крачех напред-назад по верандата й. В далечината боботеха гръмотевици, тъмночервени облаци препускаха по небето на запад.
— Трябва да се грижиш за Хъчинс. Сама предложи да я приютиш, сега отговаряш за нея.
— Казах ти — къщата ми е като форт Нокс, където се пази златото на държавния резерв. Кихна ли по-силно, ченгетата довтасват. — Тя рязко промени тактиката и лъчезарно се усмихна на Хари. — Ще наглеждаш Карла, нали, Ноти? Дори ще зареждаш със семена хранилките за птици, та тя да не си подава носа навън. Ще ти оставя указания. Е, какво ще кажеш?
— Няма да стане! — сопнах се. — Той ще бъде много зает, защото трябва да открие Койл. Нали, братле?
Хари беше скръстил ръце и се облягаше на колоната на верандата. Невъзмутимо ме изгледа, извърна очи към Данбъри. Погледът му беше пресметлив като на участник в глупаво телевизионно състезание, който трябва да познае теглото на конкурента си.
— Мисля си, че изсипването на семена няма да ме затрудни — отбеляза накрая. — Колко хранилки имаш, Данбъри?
Тя радостно плесна с ръце:
— Върхът си, Ноти!
Недоумяващо се втренчих в Хари. Какви ги вършеше този малоумник?
— Не можеш да дойдеш — повторих на нахалницата. — Когато човек е сам, се придвижва по-бързо.
Тя сложи ръце на кръста си:
— Отговори ми на три въпроса, поги. Кой започна да размотава кълбото? Кой вече се е запознал, макар и непряко, със сестрата на професора? И какво ще отговориш, ако някой те попита за смисъла на живота?
Въздъхнах — да разговаряш с Данбъри беше като да беседваш със стената.
— Не вярвам някой да ме попита…
— Je ne sais pas le sens actuel de vie — прекъсна ме тя, — mais asseyes-vous et avoir de fromage et du vin et nous discuterons la-dessus pour six heures.
Втренчих се в нея. Не съм сигурен, но май бях зяпнал от изумление.
Данбъри ми намигна и доволно се усмихна:
— Няма да те държа в неведение. Преводът гласи: „Не знам какъв е смисълът на сегашния живот, но седнете, хапнете сирене, пийнете вино и цели шест часа ще обсъждаме въпроса.“ Така би отговорил един французин.
Продължих да я зяпам.
— Като малка говорех френски с баба — майката на майка ми; тя не знаеше друг език. Споменавала ли съм ти, че Диди е съкращение от Даниел Дезире? — Тя кокетно подпря с пръст брадичката си, запърха с мигли. — Харесва ли ти хубавото име, cherie?
— Според мен с това въпросът се приключва — заяви Хари, без да прикрива усмивката си.
Трийсет и пета глава
— Връщам се след няколко минути, поги. Не се опитвай да си размениш мястото с някого. Пак ще те намеря. — Данбъри тръгна по централната пътека към тоалетната.
Летяхме вече няколко часа. Реактивният самолет се разтърси, когато попадна във въздушна яма, през люка видях как крилете потрепериха. В далечината зърнах примигваща светлинка, която се приближаваше към нас. Друг самолет, вероятно излетял от „Орли“ в същия час, в който ние тръгнахме от Атланта, две еднакви машини, които щяха да се разминат в небето. Надявах се, че пилотът или човекът, който следеше радара, е забелязал приближаването на другия самолет.
„Ами ако нашият радар е повреден? — стреснах се. — Няма страшно, нали радарът на другата машина е изправен.“
Побързах да се успокоя, но след миг ми хрумна още по-страшна мисъл — какво щеше да стане, ако бяха повредени и двата уреда?
Дланите ми се изпотиха, спомних си стихотворението „Падане“ на Джеймс Дики, посветено на една стюардеса, падаща от небесните висини — прекрасна и същевременно потресаваща творба, митологизираща жената, полетяла надолу, и нейното мистично сливане със земята. Сещам се за това стихотворение само когато се озова впримчен в самолет — тогава забравям мита и метафората, виждам само как жена пада от разрушен самолет и миг преди да стане на пихтия, възкликва: „О, Боже!“
Данбъри се върна, настани се до мен, изгледа ме озадачено:
— Не се безпокой, Райдър. Скоро ще поднесат вечерята.
Самолетът отново се разтресе, в дълбините му нещо заскърца. Върховете на крилата потрепериха. Запитах се дали винаги се огъват така. И ако не, какво ни очаква.
О, Боже!