Рейн-сан: Сеч [bg]

На прикритието. Прикритието е средство. Не е самоцел.

Да, обаче той все пак трябва да се скрие. Иначе ще го видя.

Сигурен ли си?

Замислих се за това как се бях приближил до охранителя пред „Супер Дол“ — като бях променил външния си вид.

Оставих сърцето си да се разтупти, когато проумях как ще го отиграе Виктор. Разбира се. Тацу ми беше разказал как спецназовецът и неговите хора проникнали в двореца в Кабул и убили афганистанския президент и цялата му охрана. Преоблекли се като афганистански войници. Дегизирали се като нещо, което противникът няма да забележи, защото вече го е класифицирал като безопасно. Безопасно, защото е обичайно, ежедневно.

Виктор сигурно знаеше или поне подозираше, че съм ходил в музея. И дори да не се досещаше, знаеше, че познавам парка „Уено“.

Точно така. А какво си свикнал да виждаш в парка и около музея?

Затворих очи за миг и си спомних какво съм видял на път за срещата си с Мария. Ученици, разбира се, обаче Виктор едва ли щеше да се напъха в ученическа униформа. Майки с детски колички — също не особено вероятно.

В парка имаше много бездомници. Но не и около музея.

Тогава какво си виждал около музея?

Градинарите.

Мамка му, това беше. Усещах, че е това. Широките панталони момохики и ризи хантен, които скриваха фигурата. И с ниско нахлупена над лицето шапка и наведена глава, докато мете листа или коси трева, той основателно нямаше да очаква да му обърна каквото и да е внимание. Ако някой от другите градинари го заговореше, сигурно щеше да измърмори, че току–що са го назначили, и да продължи да си върши работата. Както беше казала Мария, никой не очакваше обир в музея и ако се появеше непознат градинар, имаше ли вероятност някой да го заподозре в нещо нередно?

А и Виктор нямаше да се бави там. Беше ми казал, че Сугихара ще пристигне в осем. Но беше наясно, че аз знам, че той ще е там и ще ме очаква. Което означаваше, че ще подраня. Което пък предполагаше Виктор да подрани още повече.

Не ми допадаше просто да се опитваме да се надхитрим, да предугадим действията си. Трябваше да измисля нещо необичайно. Нещо, което той да не е в състояние да предвиди.

И съответното оръжие. Не нож — всички те имаха ножове. Нещо по–добро.

Отидох в един магазин за медицински стоки и купих дълга черна шина за крак — от онези, които се стягат с велкро от глезена до бедрото и се носят след операция на коляното или други травми. Продаваше се в черен брезентов калъф, който щеше да ми свърши добра работа. Взех и бастун, за да допълня образа. После намерих магазин за военни стоки и избрах кожена кания за ножа на покойния Олег.

Бях изхвърлил екипа, който носех в нощта на убийството на руснака, защото целият беше в кръвта и мозъка на часовия, затова се отбих в магазин за мъжка мода и си купих нов костюм, риза, вратовръзка, колан и обувки. Бяха съвсем обикновени — идеални за сливане с обстановката, макар и далеч не толкова качествени, колкото дрехите, които ми беше помогнал да избера в Гинза Служителят Ито — и които, признавам, ми харесваха повече. Радвах се, че вече правя разлика, за която по–рано съм бил сляп, но и разбирах, че хубавите дрехи могат да се превърнат в скъп навик, какъвто в момента не можех да си позволя, а и нямаше нужда.