Шадоу стрийт 77 [bg]

Един глас не е проблем. Ако са два, трудно е да ги слушаш. Сега вече са пет и не говорят на нея, през половината време е просто жужене на оси, ято оси в стаята; думите се блъскат в лицето й, подобно на пърхащи криле; жужене, жужене, всеки момент думите ще започнат да я жилят, да я жилят, докато не може повече да издържи, докато не започне да пищи, при все че не иска да го прави, а ако започне да пищи, може да започне и да удря, въпреки че тя почти никога не удря и не иска да го прави, не иска никога да го прави.

Опитва се да спре гласовете, да чуе звуците на гората, както ги описват в книгата: „…фазаните пищяха шумно и пронизително. Зовът на сокола стана по-остър и се издигна над короните на дърветата, а дрезгавият хор на свраките не млъкваше“.

Животинските звуци не са проблем. Гласовете на животните не искат нищо от теб, не ти задават въпроси, не очакват да им отговориш. Гласовете на животните са успокояващи, както и останалите звуци на гората.

„…падащите листа шушнеха сред дърветата. Пърхаха и шумоляха безспир и с деликатен сребрист шум се силеха на земята. Прекрасно бе да се събудиш сред него, прекрасно бе и да заспиваш на този загадъчен и меланхоличен шепот.“

През животинските звуци и шумоленето на листата Айрис чува гласа на майка си, пробил защитната гора, която е издигнала около себе си; вика я отново по начина на Бамби. Заради любовта към този елен, който живее на цял свят разстояние от нея, в света на книгите, и от любов към майка си, която никога не успява да покаже, Айрис тръгва с наведена глава след глутницата. Вървят, качват се и отново вървят, има врата, зад вратата — нов апартамент и гласовете на две възрастни жени, които звучат толкова мило, че тя се осмелява да ги погледне.