Шадоу стрийт 77 [bg]

Като сърнето Бамби често се плаши. От язовеца. От сойките. От много неща. Той превъзмогва страха си. Той с прекрасен и умен елен, защото надраства всичките си страхове. Ето защо Айрис го обича. Завижда му. Но много го обича.

Плаши се да заобича някого другиго освен Бамби. Или се бои да покаже любовта си. Обича майка си, но не смее да го покаже. Не може да диша, ако наоколо има хора. И най-лекото докосване я съсипва. Не може да понася да я докосват.

Не знае защо е така. Вечер в леглото си понякога се чуди защо е такава. Мислите за това само я разплакват. Когато е разплакала сама в тъмното, пожелава си животът й да е като в книгите, не като този.

Може да обича Бамби, защото той не е в този свят. Той живее в света на книгите. На цял свят разстояние, може да го обича безкрайно, без никога да се приближава твърде много.

Сега майка й я вика по начина на Бамби и Айрис се стяга, за да излезе от апартамента. Има едно момче Уини и майка му Туайла и положението е достатъчно лошо, има твърде много хора. А сега четиримата ще излязат от апартамента, което е равносилно на прекалено много хора, нови места, промени и още промени.

Айрис държи главата си наведена. Навежда я и си представя, че е Бамби. Ако ще живееш по начина на Бамби, по-добре да се опиташ да си Бамби, да мислиш като него.

Айрис следва майка си в коридора, Бамби винаги ходи, където майка му каже, че трябва. Завиват зад ъгъла към задната врата за апартамента на авторката на песни. Айрис е била в коридора преди, но никога не е била в апартамента на тези хора. Сега всичко е ново. Ново и опасно, враждебно. Всичко е враждебно. Всичко, всичко.

Трябва да го направи познато и дружелюбно. Трябва да бъде Бамби, а това наоколо й трябва да е гората, само тогава и двамата ще са смели и в безопасност. Опитва се да гледа право в гърба на майка си. Естествено, с периферното си зрение вижда разни неща, неизбежно е, когато бързо се оглежда вляво и вдясно, но се опитва да си представи, че са нещо различно, че са част от любимата й гора.

Думите изникват в съзнанието на Айрис, запаметени след многократното четене на прекрасната книга: „Навсякъде наоколо растяха лешникови храсти, дрян, шипки, бъз. Високи кленове, букове и дъбове образуваха зелен покрив над храсталаците, а помежду тях от тъмнокафявата земя бяха изникнали папрат, зеленика и градински чай…“.

Майка й и Туайла си говорят, момчето също говори с тях, но Айрис не може да понесе тежестта на онова, което си казват. Ако следи разговора им, това ще я съсипе. Ще я съсипе, съсипе. Унищожи, това казваха. „Унищожи“ означава да убиеш.

Вместо това Айрис слуша песента на гората: „В гората отекваха безброй гласове и от тях тя бе изпълнена с весело вълнение. Горските млечници не спираха да се радват, гълъбите гукаха, косовете свирукаха, синигерите чуруликаха…“.