Фурията на Първия лорд [bg]

Дрехите на Исана не бяха подходящи за такова пътуване. Вятърът караше полите й да се вдигат и излагаше краката й на показ.

Едва се сдържа да не избухне в смях. Най-смъртоносният враг на Империята току-що я беше отвлякъл от сърцето на най-защитения град в Карна, а тя се притеснява, че краката й са на показ. Беше смешно, но абсолютно не за смях. Не беше сигурна, че ако остави смехът да се излее, ще успее да го спре, преди да се е превърнал в писък.

Страхът не беше нещо, с което някога да се е чувствала добре. Виждала беше други, които можеха — и не просто призователи на метал, които можеха да изолират всичките си емоции зад стоманената бариера на рационалната мисъл. Тя познаваше мъже и жени, които изпитваха страх като нея и които просто го приемаха. За някои от тях страхът сякаш течеше през тях, като никога не спираше и не намираше целта си. Други пък сякаш го сграбчваха, за да подхрани някоя яростна мисъл или действие. Графиня Амара беше отличен пример за последните. В същото време до нея винаги имаше ярък представител на хората от първи тип — Арарис…

Арарис. Беше го видяла как прелита безжизнен през стаята. Беше видяла как мъжете придърпват качулката над главата му. Очевидно го бяха взели със себе си на тръгване. Със сигурност нямаше да му слагат качулка, ако беше мъртъв.

Със сигурност.

Исана се потопи в страха си и той нито й даде сили, нито се изля около нея, оставяйки я недокосната. Чувстваше се като пясъчен хълм, бавно и непрекъснато разяждан от теченията на ужас около нея. Прилоша й.

Достатъчно, рязко отсече тя. Ако повърне в качулката, освен опасност и неудобство, тя щеше да се озове и в доста унизителна ситуация. Дори да не можеше да използва страха или да съжителства с него, тя поне можеше да се принуди да продължи — отказвайки да му позволи да я накара да спре да използва ума си, за да устои на враговете си. Можеше да направи поне толкова, колкото в миналото.

Първо — тя беше лишена от зрение и трябваше да разчита на другите си сетива, за да действа. Не можеше да вижда през качулката, ревът на вятъра не й позволяваше да чува, ръцете й, вцепенени от студа, не усещаха нищо, а единственият вкус и мирис беше лекият аромат на плесен от качулката около главата й. Но това не означаваше, че тя не може да научи нищо за похитителите си.

Исана се подготви и отвори сетивата си на воден призовател към емоциите на хората около нея.

Те заляха съзнанието й като порой. Емоциите бяха изключително враждебни и много неприятни за преживяване. Исана се мъчеше да подреди различните впечатления, но беше все едно да се опитва да чуе отделни гласове в огромен хор. Няколко високи ноти изпъкваха, но като цяло всички се сливаха в едно цяло.