Катерина де Медичи [bg]
- Автор: Калогридис Джинн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 9789543572892
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Катерина де Медичи [bg]». Краткое содержание книги:
– Катрин... – прошепна той и по чертите му пробягаха съмнение, тъга и накрая решимост. Заобиколи писалището, улови ме внимателно за раменете и ме вдигна на крака.
– По-смирена сте от светица. Всички трябва да се поучим от вас. По волята Божия сте съпруга на сина ми и моя дъщеря. Давам ви дума, че отсега нататък в двореца ми вече няма да се говори за разтрогване на брака ви.
Целуна ме по бузата и ме прегърна.
Ако се бях опитала да го манипулирам – ако бях заплакала драматично и думите ми не бяха извирали от сърцето – той несъмнено щеше да ме отпрати, както и ако го бях помолила да остана съпруга на Анри. В деня, когато се срещнахме обаче, Негово Величество ме бе обикнал заради смирението ми и трябваше просто да му го припомня.
Бях в безопасност – за известно време, разбира се. Докато не родях дете на Анри, бях уязвима. Херцогинята нямаше да се откаже лесно от кампанията срещу мен, а Луиз дьо Гиз все още бе съвсем млада.
Изпитах дълбоко облекчение, когато крал Франсоа реши да омъжи Жана за германски херцог, съгласил се да му дари баснословна сума – войната бе прескъпо начинание, а в онзи момент Франсоа се нуждаеше по-отчаяно от пари, отколкото от наследници. Като млада Жана не бе красива – носът ѝ приличаше на дълга луковица над въздребните устни и брадичка. Имаше обаче будния ум на майка си, а зелените ѝ очи – бадемовидни и с гъсти мигли – бяха поразителни. Сбогувах се с нея пред каретата, с която щеше да отпътува за Дюселдорф. Не очаквах да я видя повече.
Вероятно поставен в неудобно положение от отложеното за неопределено време разтрогване на брака, Анри пожела да участва в сраженията в Прованс. Отначало кралят му отказа с довода, че току-що е изгубил един син и не иска да рискува живота на другия, ала Анри упорстваше. В крайна сметка надделя и замина на юг при главнокомандващия Монморанси.
Докато Анри отсъстваше, успях да обмисля ясно трудното си положение. По природа съпругът ми бе предан – отдал сърцето и тялото си на Диан дьо Поатие, несъмнено би се отвратил от мисълта да ги дели с друга. За да зачена наследник обаче, Анри трябваше да посещава често покоите ми.
Скоро след разговора ми с краля отидох при кралица Елеонор и я помолих за едночасова среща с придворната ѝ дама Диан дьо Поатие. Кралицата се съгласи благосклонно, макар тя и свитата ѝ да разбираха колко необичайна е молбата ми. Случеше ли се пътищата ни да се пресекат, с мадам Дьо Поатие се държахме съвършено сърдечно една с друга, но при всички останали обстоятелства се отбягвахме и всички знаеха защо.
Мадам дьо Поатие яздеше по мъжки, без да се срамува от прасците и глезените си. И тя като мен отказваше да я водят и държеше със сигурни ръце юздите. Имаше бял кон, вероятно избран в тон с вдовишкия ѝ траур. Той и ездачката му представляваха безцветна гледка в необичайно студения за Миди ден: Диан в черно и бяло, тревата – заскрежена, небето – оловносиво. Въпреки неприветливото време я бях поканила на езда, за да я отдалеча от двореца и хорските уши. Конярят ни следваше от известно разстояние, да не би да се натъкнем на див глиган. Щом настъпи моментът за сериозен разговор, вдигнах длан в ръкавица и мъжът изостана, а ние, жените, препуснахме напред, докато той се смали колкото грахово зърно на хоризонта. Не исках никой да прочете израженията ни.
Диан дьо Поатие наближаваше четирийсетте и златната ѝ коса сребрееше тук-там. Кожата ѝ обаче бе гладка – освен около очите, където смътната светлина разкриваше тънка паяжина от бръчици. По лицето ѝ не личаха спукани вени и червени петна, разкриващи влечение към виното.
Взирах се в нея, мъчейки се да разгадая какви качества обича у нея съпругът ми. Тя срещаше погледа ми с невъзмутимо спокойствие. Излъчваше безстрашие – несъмнено балсам за тревожната, несигурна душа на Анри. В онзи момент я презирах почти толкова, колкото презирах себе си.
Усмихнах ѝ се и предложих ведро:
– Ще поговорим ли?
Усмивката ѝ отрази огледално моята.
– Разбира се, мадам Ла Дофин – отвърна тя. – Първо искам да ви благодаря за възможността да пояздя. Имах нужда от движение, ала никоя от дамите не пожела да ме придружи от страх студът да не я разболее.
– За мен е удоволствие – колебливата ми усмивка се стопи. – Свързват ни доста общи неща, мадам. Баба, любов към ездата. Дори любов към един и същи мъж.
Без да трепне, тя ме погледна очаквателно и хладнокръвно.
– Луиз дьо Гиз е красиво момиче – продължих. – Свежа и млада. Всеки мъж би се чувствал щастливец с такава невеста.
– Да, мадам Ла Дофин – съгласи се надлежно тя.