Катерина де Медичи [bg]

Докато Анри отсъстваше, успях да обмисля ясно трудното си положение. По природа съпругът ми бе предан – отдал сърцето и тялото си на Диан дьо Поатие, несъмнено би се отвратил от мисълта да ги дели с друга. За да зачена наследник обаче, Анри трябваше да посещава често покоите ми.

Скоро след разговора ми с краля отидох при кралица Елеонор и я помолих за едночасова среща с придворната ѝ дама Диан дьо Поатие. Кралицата се съгласи благосклонно, макар тя и свитата ѝ да разбираха колко необичайна е молбата ми. Случеше ли се пътищата ни да се пресекат, с мадам Дьо Поатие се държахме съвършено сърдечно една с друга, но при всички останали обстоятелства се отбягвахме и всички знаеха защо.

Мадам дьо Поатие яздеше по мъжки, без да се срамува от прасците и глезените си. И тя като мен отказваше да я водят и държеше със сигурни ръце юздите. Имаше бял кон, вероятно избран в тон с вдовишкия ѝ траур. Той и ездачката му представляваха безцветна гледка в необичайно студения за Миди ден: Диан в черно и бяло, тревата – заскрежена, небето – оловносиво. Въпреки неприветливото време я бях поканила на езда, за да я отдалеча от двореца и хорските уши. Конярят ни следваше от известно разстояние, да не би да се натъкнем на див глиган. Щом настъпи моментът за сериозен разговор, вдигнах длан в ръкавица и мъжът изостана, а ние, жените, препуснахме напред, докато той се смали колкото грахово зърно на хоризонта. Не исках никой да прочете израженията ни.

Диан дьо Поатие наближаваше четирийсетте и златната ѝ коса сребрееше тук-там. Кожата ѝ обаче бе гладка – освен около очите, където смътната светлина разкриваше тънка паяжина от бръчици. По лицето ѝ не личаха спукани вени и червени петна, разкриващи влечение към виното.

Взирах се в нея, мъчейки се да разгадая какви качества обича у нея съпругът ми. Тя срещаше погледа ми с невъзмутимо спокойствие. Излъчваше безстрашие – несъмнено балсам за тревожната, несигурна душа на Анри. В онзи момент я презирах почти толкова, колкото презирах себе си.

Усмихнах ѝ се и предложих ведро:

– Ще поговорим ли?

Усмивката ѝ отрази огледално моята.

– Разбира се, мадам Ла Дофин – отвърна тя. – Първо искам да ви благодаря за възможността да пояздя. Имах нужда от движение, ала никоя от дамите не пожела да ме придружи от страх студът да не я разболее.

– За мен е удоволствие – колебливата ми усмивка се стопи. – Свързват ни доста общи неща, мадам. Баба, любов към ездата. Дори любов към един и същи мъж.

Без да трепне, тя ме погледна очаквателно и хладнокръвно.

– Луиз дьо Гиз е красиво момиче – продължих. – Свежа и млада. Всеки мъж би се чувствал щастливец с такава невеста.

– Да, мадам Ла Дофин – съгласи се надлежно тя.