Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Безумието им най-сетне постигна някакъв ефект върху зашеметяващата сила, водена от Джарод. Остриетата на двайсетина адски пазача се оказаха твърде много за подобния на росомах пазител, който Ронин бе видял по-рано. Но докато жизнените му сили изтичаха през стотици прободни рани, той все пак разкъса всеки от нападателите си, независимо дали със зъби или нокти. Когато първият от полубоговете най-накрая падна мъртъв, неговата надгробна могила се състоеше от тела на демони, издигаща се много по-високо от главата му.
Други скоро го последваха, като сред тях най-голямата загуба бе Повелителката на птиците. Насочвани от волята на Аркемонд, гибелните стражи си проправиха път през ятата към нея. Две дузини демони умряха по пътя, но много повече успяха да достигнат целта си, обкръжиха пазителката на всички крилати създания в Калимдор и я пронизаха с дългите си извити копия.
Но дори кръвта на полубогинята се бореше за нейната кауза, покапвайки по дългите дръжки на копията и достигайки до ръцете на нападателите й. И когато тя падна безжизнена, убийците и започнаха да дерат собствената си плът, защото свещената й кръв сега изпепеляваше нечестивите им тела. Накрая гибелните стражи измряха до един, разкъсвайки сами себе си в опит да избягат от нещо, от което нямаше спасение.
Копия и мечове стърчаха от козината и на двете мечки, а по тялото на Ценариус имаше много зловещи драскотини. Всеки друг полубог носеше подобни свидетелства за бруталната сила на Легиона, но въпреки това продължаваха да избутват демоните назад.
След това към тях се присъединиха нощните елфи, таурените, фърболгите, земните… всяка смъртна раса, която бе част от армията. Всички чувстваха, че битката за Калимдор е достигнала решаващия момент.
Ала Ронин се боеше, че решаващият момент все още бе на страната на Легиона. Дори с пазителите на света, застанали начело на защитниците, армията всъщност нямаше сериозен напредък. Ако не можеха да сразят окончателно демоните с подобни съюзници, каква надежда имаха?
— Все още имаме нужда от драконите… — промърмори той, докато отблъскваше атаките на уорлоците. Още трима лунни стражи бяха умрели, преди магьосниците да се окопитят, и макар отново да вършеха работата си, тя се изчерпваше с това да държат противниковите заклинатели на разстояние от армията.
— Все още имаме нужда от драконите… — повтори Ронин като някаква мантра. Но от Крас нямаше никаква вест и дори човекът, който добре познаваше огромните умения и хитрост на драконовия магьосник, започваше да се чуди дали някогашният му ментор наистина не е загинал в леговището на Детуинг.
И в този миг над бойното поле прелетя огромна тъмна форма. Най-ужасните страхове на Ронин се потвърждаваха. Детуинг идваше! Това можеше да значи единствено, че Крас и останалите наистина са мъртви и сега черният искаше да отмъсти на всичките си въображаеми врагове.
Но когато огромният крилат звяр смени посоката, магьосникът забеляза нещо странно в него. Драконът не беше черен, а по-скоро здрачно сив, като каменен. Също така по тялото и лицето му имаше доста разлики, които по някаква причина напомняха на Ронин за някого. Приличаше му на друг дракон, познат от дните, в които се бореше с орките. Почти като… като…
Алекстраза?
Сивият дракон се приземи сред демоните, смазвайки неколцина под себе си. С едно крило отхвърли още дузина. Гигантът нададе рев и захапа в устата си няколко рогати война, смазвайки ги в челюстите си, преди да ги изплюе.
Чак тогава Ронин осъзна, че създанието няма гърло.
То наистина беше създадено от камък.
Великият голем разкъсваше Легиона с безразсъдна страст. Виждайки на какво е способна една имитация на дракон, магьосникът отново пожела истинските крилати създания да се върнат.
Тогава му мина през ум каква ли би могла да е причината, довела тази фалшива Алекстраза на помощ на армията.
— Крас? — извика той, обръщайки се назад. — Крас!
И отвъд хребета наистина идваше високият блед заклинател, чиито очертания човекът познаваше така добре. До Крас вървяха Малфурион и Брокс — и двамата явно изморени, но без видими рани.