Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Въпреки голямото си желание да се въздържи, войникът се усмихна благодарно, а после пришпори саблезъба към бойното поле. И макар че не се обърна, знаеше със сигурност, че очите й го следят.
В мига, в който достигна палатката си, от ляво и от дясно заваляха доклади. На южния хребет имаше демони, а друга група се приближаваше над реката от север. Основната част от ордата притискаше центъра — масивен клин, в отговор на по-ранната стратегия на нощните елфи, който вече разкъсваше редиците на защитниците без следа за забавяне.
— Съгледвачите докладват, че точно зад първите линии следва втора масивна вълна нападатели! — извика един ездач, който тъкмо пристигаше. — Твърдят, че не само не е по-малка, а даже е по-голяма от основната част на ордата!
— Колко от проклетите чудовища са дошли? — изръмжа един благородник. — Все още ли не сме успели да одраскаме армията им?
Отговорът не дойде от Джарод, а от Ронин, и не беше нещо, което другите искаха да чуят:
— Да, одраскахме ги… но това е много мъничка и безболезнена драскотина.
— В името на Майката Луна, страннико, как тогава можем да ги победим?
Магьосникът сви рамене и даде единствения възможен в случая отговор:
— Можем, защото трябва.
Сега всички гледаха към Джарод. Опитвайки се да не преглъща твърде явно, той огледа събралите се около него, а после каза с възможно най-твърд глас:
— Всички знаете какво да правите. По местата си! Трябва да разбием този нов клин! Хайде, да се захващаме!
Решителността му изненада дори него самия. Когато другите изчезнаха, нощният елф се обърна към Ронин:
— Мисля, че пазят тази втора сила за момента, в който клинът пробие редиците ни!
— Прати таурените — предложи магьосникът.
— Народът на Хулн е нужен там, където е разположен. — Джарод се опита да мисли, но за съжаление единствената идея, която му дойде, беше сред онези, които смяташе за невъзможни. И все пак…
— Трябва да намеря Ценариус!
И с тези думи той се затича в мрака.
Беше време да преустанови този фарс.
Или поне така мислеше Аркемонд, докато използваше магическите си сетива, за да наблюдава битката. До него бяха достигнали новините, че господарят му е получил артефакт с небивала сила — дискът, използван от лудия дракон, развихрил такова възхитително клане. Самият Саргерас беше убеден, че дискът ще отвори пътя към този свят. А след като го видя — и пожела за своите цели на бойното поле — Аркемонд вярваше, че господарят му е прав.
Но ако пристигането на Саргерас в Калимдор предстоеше скоро, демоничният командир трябваше да се погрижи светът да е готов… и това значеше да поздрави господаря си с победа. Повелителят му трябваше да види, че на Аркемонд както винаги може да се има доверие, че ще му предостави завладян свят.
И така, използвайки бързата мисъл и хитростта, които го бяха циментирали като вечната дясна ръка на Саргерас, демонът създаде боен план, който да подсигури унищожението на мизерните създания, защитаващи този затънтен свят. Бягството щеше да е невъзможно, спасението в последния момент — също. Аркемонд знаеше, че сега се изправя срещу неопитен и несигурен съперник, чието единствено преимущество е, че притежава малко повече разум от олигофрена, който командваше армията на нощните елфи допреди броени дни. Този нов командир забавляваше демоничния лорд със своите мимолетни успехи, но късметът не значеше нищо в дългосрочна перспектива.
„Ще ти подаря нов трофей, господарю — помисли си той, представяйки си стотиците виещи оцелели, подкарани във вериги пред лицето на повелителя на Легиона. — Ще ти подаря много забавление — добави Аркемонд наум, представяйки си ужасяващата мъчителна смърт, която Саргерас щеше да дари на всеки затворник. — Ще ти подаря този свят…“
Клинът на демоните продължаваше да пробива пътя си напред, въпреки усилията на нощните елфи да го спрат. Даже помощта на земните и другите раси, смесени със защитниците, не успяваше да го забави.
Върхът на клина бе образуван от редица инфернали, които си пробиваха път с чудовищна ефективност. Пазеха ги ередари, които създаваха около тях стена, непробиваема за смъртни оръжия. Дори бойните чукове на земните успяваха да предизвикат само мимолетна искра, преди каменните демони да ги премажат.
И докато онези в центъра се опитваха напразно поне да забавят напредъка на клина, демоничната орда удвои атаката си върху страничните фронтове, точно отвъд обсега на инферналите. Без друго изплашени, войниците там станаха лесна плячка.