Ханибал - врагът на Рим

Минаха няколко седмици и времето започна да става топло и слънчево. Из огромния лагер при стените на Нови Картаген плъзнаха слухове за намеренията на Ханибал, подкрепяни от офицерите. Това беше част от плана на генерала. Поради многочислеността на войската му беше невъзможно да каже на всеки отделен войник какво предстои. По този начин посланието можеше да се разпространи много по-бързо. Когато Ханибал свика командирите си, всички знаеха, че ще се отправят на поход към Италия.

Цялата войска се строи пред дървената платформа недалеч от главната порта. Войниците заемаха огромна площ. Имаше хиляди либийци и нумидийци, както и още повече иберийци от десетки племена. Грубо облечени мъже от Балеарските острови стояха до редиците на гордите надменни келтибери. Имаше също стотици лигури и гали, които бяха напуснали земите и домовете си преди седмици, за да се присъединят към военачалника, който щеше да води война срещу Рим. Малка част от войниците можеше да види и чуе онези на трибуната, но на равни разстояния имаше хора, мнозина от тях преводачи, които предаваха чутото на останалите. Така думите на Ханибал можеха да достигнат до всеки войник със съвсем кратко закъснение.

Малх, Сафон и Бостар стояха гордо начело на своите либийски копиеносци, чиито бронзови шлемове и умбони2 блестяха на утринното слънце. Тримата знаеха много добре какво предстои, но и те бяха обзети от същата възбуда. След завръщането си преди седмици Бостар и Сафон бяха загърбили различията помежду си, за да се подготвят за този момент. Сега щеше да се пише история, подобно на времето преди повече от сто години, когато Александър Македонски поел на невероятния си поход. Най-голямото приключение в живота им тепърва започваше. А с него, както бе казал баща им, идваше и възможността да отмъстят за Ханон. Макар да не го казваше на глас, Малх таеше малка, дълбоко пазена надежда, че най-малкият му син може и да е жив. Същото се отнасяше и за Бостар, докато Сафон отдавна не изпитваше подобни чувства. Той беше доволен, че Ханон го няма. Сега Малх му обръщаше повече внимание и го хвалеше по-често, отколкото можеше да си спомни. А и Ханибал го познаваше по име!

На войската не ѝ се наложи да чака дълго. Следван от братята си Хаздрубал и Магон, командира на конницата Махарбал и на пехотата Ханон, Ханибал се качи на подиума. Последни вървяха тръбачи, които се наредиха пред военачалника и зачакаха заповеди. Появата му предизвика спонтанни ликуващи викове у войниците. Дори офицерите се присъединиха към тях. Мъжете свиркаха и крещяха, тропаха с крака и удряха оръжия в щитовете си. Виковете бяха подети и от онези, които не виждаха подиума. Врявата се засилваше все повече и повече, на десетки езици. И подобно на много други такива случаи, Ханибал изобщо не се опита да я спре. Вдигнал ръце, той остави виковете на войниците да го залеят. Това беше неговият час, за който се бе готвил години наред, и подобни моменти засилваха бойния дух безкрайно повече, отколкото десетки малки победи.