Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Чичо Никола — рекох, — ти си добър човек и аз съм ти признателен за милостта. Но ми се чини, че се застоях много в твоята колиба, затова съм решпл утре да кажа на теб и Варвара сбогом. А за доброто, с което ме почетохте, ще ви оставя за спомен скъпоценната брошка, дето е скътана сега в пазвата ми. Тя е на Атала и аз я спечелих честно в честен турнирен двубой.
— Какви ги приказваш! — учуди се неприятно чичо Никола. — Къде ще се денеш такъв изтрепан? Докъде ще стигнеш, като си без сили?
— Не бери грижа! — рекох. — Все ще ми стигне сила, за да се добера до морето.
— Мигар там ще те чака някой?
— А защо някой трябва да ме чака?
Добросърдечният чичо Никола ме гледаше изумен и донякъде недоверчиво, защото не можеше напълно да повярва, че говоря сериозно. Варвара ни донесе чорба в един обемист пахар, сложи го на средата на пейката, даде ни по една дървена лъжица и ни покани да ядем. Чичо Никола се изправи и както правеше някога баща мм прочете три пъти молитвата «Отче наш». Варвара, която не знаеше български, шепнеше думите на молитвата на своя си език.
За да не обидя добрите хора, куснах си няколко пъти от чорбата, която беше на вкус горчиво—кисела и смъртоносно лютива. Приготвена беше от отровно лютиви чушшки, коприва и кой знае от какви още коренчета и треви. Изсърбах няколко лъжици, избърсах потта от челото си и от повече се отказах.
— Белким туй ти е яденето? — облещи се чичо Никола.
Поклатих утвърдително глава.
— Туй за едно дете не стига, а ти си на ръст по—голям от ламя! Бива ли?
Досадиха ми неговите доброжелателни укори, затовв си замълчах. Втренчих поглед в морето, което чезнеше вече в сгъстилия се мрак.
«Само да остана утре сам, само да разсъмне веднъж!» — заканвах се за нещо в ума си. Какво по—точно възнамерявах да правя на разсъмване, не ми беше ясно, но все пак, в общ смисъл, имах нещо пред вид. Една преситеност от всичко така ме разяждаше отвътре, че още в тоя миг ми идеше да се затиря бежешком към морето, да нагазя във водата и да вървя, да вървя, докато потъна толкова, надълбоко, че да не ме стига вече никаква светлина, никаква мисъл и никаква човешка реч. Защо ми беше светликата? За да гледам един свят, изпълнен с неправди? За какво ми е мисълта? За да се усъмня в правдата божия? А речта? За да слушам глумите на Инесса, назиданията на Людовик и откровенията на Пейре! По—добра беше да не стига никога до ушите ми такава реч!
— Нещо не си в ред, момче! — въздъхна чичо Никола. — Ако ти е жал, задето са те изпъдили от замъка, да знаеш, че тази жал е от дявола, да не й се поддаваш!
— Не ми е жал за нищо! — рекох.
Истина беше, че не бих се върнал в замъка дори Людовик сам да ме канеше и да ми предлагаше втори пръстен. Но това, дето рекох, че не жаля за нищо, не беше истина, изкривил си бях душата. Мъчно ми беше и за бялата ми стая, от която се виждаше морето, и за мекото ми легло, постлано с бели чаршафи, и за Инесса, която понякога ми се натискаше и ме изгаряше с дъха си; мъчно ми беше и за книжката с трубадурски песни, някои от които вече четях, и за китарата, с която си акомпанирах. За всичко това ми беше мъчно. Но най—голяма мъка изпитвах за оръжието си, за меча си, с който се разделях само нощем и когато излизах в града. Още не ми беше дадено званиетo «Кавалер» и затова нямах право да излизам от замъка въоръжен. Как ми беше мъчно за верния ми и предан меч! Ако трябваше да сляза в дълбините на морето, за да се скрия от светлината, от думите, от разколебаната си вяра в справедливостта и милостта на бога, непременно щях да го препаша на кръста си, за да ми бъде другар в тъмнините.
— Момче, ти постой тука или си полегни в собата — рече чичо Никола и се изправи ненадейно като човек, осенен внезапно от голяма мисъл. — Пък аз ще ида да ти доведа най—големия праведник в тоя град. Той е българин и с него ще можеш да споделиш мъката си, защото аз пиждам, че нещо те върти и гложде душата ти!
Рече и се запъти нанякъде в мрака. Пред гаснещия огнец седеше гърбавата, неподвижна и няма. Над света цареше тишина. Само морето си приказваше. Навярно разговаряше с рибите; и с удавниците, които беше приело и успокоило завинаги в широкото си и бездънно царство.
Лято 1258—о, краят на месец IX, Монферие, в дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете! Амин.
...Едничката светлина в тоя нощен час беше светлината на звездите. Тя беше съвсем слаба, за да видя човека, който застана пред мен. Той ми приличаше на сянка, както и аз навярно съм приличал на сянка в неговите очи.
Чух чичо Никола да казва зад гърба ми:
— Този е човекът, Учителю!
Аз се изправих, но Учителя сложи ръка на рамото ми, ръката му беше лека, като птица, и със слаб, но мек и топъл глас ми рече: