Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Колко и как?

— Четири. — Детективът метна една шепа ментов дропс в устата си. — На очи.

— Картофи? — предложи готвачът, докато сгъваше вестника си.

— Добре.

Мъжът стана от мястото си. Беше висок някъде между метър и осемдесет или два и нещо.

— Препечени филийки?

— Пълнозърнести.

— Пумперникел върши ли работа?

— Добре, обичам ръжен хляб.

— Кафе?

— Без кофеин и кана вода.

— Разбрано. Седни където искаш.

— Благодаря.

Бетингър отиде при сепаретата край прозореца и си избра най-отдалеченото от това на камионджиите. От другата страна на закусвалнята жената метна показно цигарата си и стрелна заучен поглед.

— Казвам се Буфърд, ако имаш нужда от мен — представи се готвачът, докато отваряше вратата към кухнята.

Детективът кимна в знак на благодарност, огледа паркинга, след това хвърли поглед към другата страна на улицата. Там една улична лампа хвърляше жълтеникава светлина върху двора на магазин за употребявани коли, който беше затворен от години, макар над счупените прозорци на офиса още да стоеше рекламата: „Невиждани цени — невероятно изгодни сделки!“.

Бетингър се запита дали хората, които измислят подобни реклами, са човешки същества.

Мъжът, който седеше прегърбен до жената с вид на латиноамериканка, излезе от закусвалнята и когато вратата се затвори зад него, детективът погледна отново към ъгловата маса. Две черни очи и прясно начервени устни вече го очакваха.

Бетингър посочи с ръка празната пейка в сепарето си и жената кимна. Макар че сигурно не знаеше нищо важно за Себастиан или екзекуциите, тя може би беше колежка на Илейн Джеймс или пък беше чула нещо за нейното убийство. Дори нищо да не научеше, разговорът с нея най-малкото щеше да заглуши рапа.

Пръстени мека кожа се показваха изпод късата й пола с цвят на лавандула и над върховете на високите до бедрата й ботуши, докато крачеше през заведението, прегърнала бяло кожено палто с дясната ръка. Тракането на високите й токчета прекъсна като с магическа пръчка разговора на шофьорите.

— Искаш ли да седна тук?

Устата й работеше несиметрично и леко заваляше думите. Макар да беше най-малко на двайсет и пет, заради този дефект изглеждаше много по-млада.

— Моля, заповядай.

Жената напъха долната част на тялото си под масата и понамести полуразголените си гърди, които бяха големи, но правдоподобни.

— Нали не си ченге?

— Не.

Една от най-удобните заблуди на криминалните беше вярата им, че на този въпрос трябва да се отговори честно.

— Още си с канадка? — отбеляза жената. — Бързаш ли, или има нещо друго?

— Не си падам по студеното време.

Жената приглади ръба на лавандуловата си пола.

— Откъде си?

— Джорджия.

— Бизнесмен? — Това предположение беше изказано с надежда.

— Точно така.

— Какъв бизнес?

— Продавам самолети.

— Това е добър бизнес, нали? — Вълнението усили акцента на жената, който прозвуча като венецуелски.