Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Отношението ти към починалата е направо трогателно.

— Точно този твой сарказъм те прати в негърския Сибир.

Бетингър мина край един зелен като грах седан.

— Това означава ли, че няма да ни дойдеш на гости? Защото ще го приема като бонус.

— Какво, да не те е страх да се изправиш срещу баща си на шахматното поле?

Шахът беше единственото занимание, на което двамата Бетингър можеха да се наслаждават съвместно, вероятно защото ограничаваше голяма част от караниците им в рамките на двуизмерно четириъгълно пространство, разделено на квадрати.

— През последните две години започна да сдаваш багажа — добави Жак. — Мисля, че умствените ти способности са започнали да отслабват.

— Случва се.

Осемдесет и шест годишният му баща ставаше раздразнителен, изгубеше ли повече от две партии една след друга, и от време на време детективът губеше, за да има мир.

— Ако се чувстваш неловко, няма нужда да говорим за това.

— За какво искаше да говорим? — попита Бетингър докато намаляваше, за да завие по Съмър Драйв.

— Смяташ ли да останеш във Виктъри?

Детективът погледна в огледалото си за обратно виждане, което показваше тъмния пуст булевард зад него.

— Заради убийствата ли ме питаш?

— Не, разбира се. Причината е, че един астролог не харесва посоката, в която се движи Сатурн.

Сарказмът на стареца беше лепкав като мед.

— Възможно е след известно време да ме преместят, но аз ще довърша срока на службата си независимо от мястото. — Бетингър смени лентата на движение, за да избегне умрял гълъб. — Виктъри не ми харесва, но знам, че тук мога да се окажа полезен.

— Да, повечето мъченици не успяват да получат хемороиди.

— Не знаех тази подробност.

— Освен това не успяват и да оплешивеят.

— Що се отнася до оплешивяването, още не съм успял да те настигна.

— Ако останеш във Виктъри, никога няма да успееш да го направиш.

— Значи това ме съветваш? Да си тръгна?

— Или си намери атомна бомба.

— Ха, май долавям южняшки акцент. — Макар да не се съмняваше от кого е наследил своя характер, Бетингър все пак се надяваше, че не е толкова неприятен, колкото своя създател. — Добре, нещо друго?

— Знам, че ме смяташ за досаден…

— Не е вярно.

— Млъквай. Знам, че ме смяташ за досаден, но онова, което се е случило на тези полицаи, е международна новина. Когато я чух, влязох в интернет и почетох малко по въпроса. — Жак подсвирна. — Двайсет и осем вестника сочат Виктъри за най-лошия град в цялата страна. — Той замълча, давайки възможност на думите му да проникнат в главата на сина му. — Знам, че ще направиш това, което си решил, но колкото по-рано бъдеш преместен от онази канавка, толкова по-добре.

— Това е извън моя контрол.

— Алиса и децата далеч ли са?

— На повече от час път.

— Как са?

— Добре. Наскоро предложиха на Алиса да направи изложба в голяма чикагска галерия.

— Каква галерия?

На детектива не му се слушаше филипика срещу ционизма, затова скри името Дейвид Рубинщайн от баща си.