Родова книга

Не веднъж съм виждал как баба ми лекува хората. Не придавах на това никакво знанчение. В онези времена в селото имаше много лечители. При някои по-добре се удаваше едно лечение, при друго — друго. И никого не наричаха магьосник. Но спосбностите на баба ми не се побираха в обичайните рамки на лечителството. Моята почти неграмотна баба, както се оказа, с лекота лекуваше много животни. Тя го правеше по невероятен начин. За денонощие изчезваше с животното, после се връщаше с оздравялото или вече с подобрение животно, и казваше на стопанина, как по-нататък да продължи лечението.

Когато чух от връстника ми оскърбителното заявление «Магьосница» по адрес на баба ми, макар че всички деца малко се страхуват от магьосниците, аз не започнах се отнасям ни най-малко по-зле с моята баба, тя, или по-точно нейните действия събуждаха у мен само интерес.

Веднъж при баба ми доведоха коня на председателя на колхоза — породист, неотдавна закупен за пътуванията на председателя по служебни дела. Ние, местните дечурлига, винаги се любувахме на коня, когато председателя минаваше. Той държеше главата си високо, много по-пъргаво и по-красиво бягаше от всички останали селски коне. Но този път го доведоха при баба ми не запрегнат в каручката и не със седло. Сега го доведоха помръкнал, бавно крачещ, само с една юзда. За мен това беше небивало събитие — председателския кон в нашия двор, и аз с интерес следях ставащото.

Баба ми се доближи до коня, започна да го милва ту отстрани по муцуната, ту край ухото и нещо ласкаво и спокойно му шепнеше. После баба освободи коня от зъбалото (извади от устата му металния зъбалец), изкара от къщи една скамейка, сложи на скамейката стиска треви, доведе коня до скамейката и започна да предлага на животнотот подред различни треви. Конят на някои от тях не обръщаше внимание и се отвръщаше, някои подушваше и дори опитваше. Онези треви, на които конят обърна внимание, баба ги хвърляше с менче с вода, която стоеше на огъня и пусна там и забрадката си.

Чух как тя каза на хората, които бяха довели коня: «Елате след един ден на сутринта». Когато хората си заминаха, аз разбрах, че баба пак се приготвя да изчезне някъде заедно с кончето, и започнах да я моля да ме вземе със себе си. Баба винаги изпълняваше молбите ми и сега не ми отказа, но постави условие: по-рано от обикновено да легна да спя. Аз се подчиних.

Баба ме разбуди на разсъмване. Пред къщи стоеше конят, покрит с малка кенарена кърпа. Като изми лицето ми с отварата от менчето, баба ми даде малък вързоп с храна, хвана в ръка връвчицата-повод, привързана към юздата на коня, и ние тръгнахме по междата разделяща зеленчуковите градини от горичката, която започваше след оградите. По края на гората ние вървяхме много бавно. Ако трябва да съм по-точен, баба вървеше редом с коня и всеки път когато той навеждаше глава и опитваше някакви тревички баба спираше. Поводът тя държеше съвсем хлабаво и дори го изтърваше когато конят изведнъж видял нещо в тревата, рязко дръпваше главата си встрани.