Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Непосредствено след смъртта на Нуреддин неговите роднини и съветници са обхванати от ненавист към Саладин, тъй като се страхуват, че той ще се възползва от общия смут, за да нападне Сирия. И за да спечелят време, решават да скрият вестта от Кайро. Но Саладин, който има приятели навсякъде, изпраща с пощенски гълъб в Дамаск следното добре обмислено съобщение: До нас достигна вест от проклетия враг относно господаря Нуреддин. Ако, Бог да ни пази, тя се окаже вярна, трябва преди всичко да се пазим разединение да не завладее сърцата ни и лудост да не помрачи разсъдъка ни, защото това би било от полза единствено за враговете ни.
Въпреки помирителните думи враждата, породена от възшествието на Саладин, ще бъде жестока.
ГЛАВА X
СЪЛЗИТЕ НА САЛАДИН
Твърде далече отиваш, Юсеф, минаваш всякакви граници. Ти си само слуга на Нуреддин, а ето че вече искаш да вземеш властта само за себе си! Не си прави никакви илюзии, защото ние, които те измъкнахме от небитието, знаем как да те върнем пак там!
Няколко години по-късно изпратеното на Саладин предупреждение от първенците на Алеп ще изглежда абсурдно. Но през 1174 година, когато господарят на Кайро започва да се очертава като главна фигура в Арабския Изток, заслугите му все още не са очевидни за всички. Всред обкръжението на Нуреддин, както приживе му, така и непосредствено след смъртта му, името на Юсеф вече въобще не се споменава. Когато говорят за него, го наричат „парвенюто“, „неблагодарника“, „вероломеца“ или най-често „нахалника“.
Нахалник Саладин никога не е бил. Но късметът му се оказва наистина нахален. И точно това дразни противниците му. Защото тридесет и шест годишният кюрдски офицер никога не е бил амбициозен и онези, които са го наблюдавали от началото, знаят, че той лесно би се задоволил да бъде редови емир, ако съдбата не го бе изтикала въпреки волята му отпред на сцената.
Въпреки нежеланието си той заминава за Египет, където играе незначителна роля в завладяването на страната. Независимо от това и сякаш заради отдръпването си, е издигнат начело на властта. Той не се осмелява да обяви падането на Фатимидите, но когато се вижда принуден да реши въпроса, се оказва наследник на най-богатите мюсюлмански династии. А когато Нуреддин решава да го постави на място, дори не се налага Юсеф да се защитава: господарят му внезапно умира и оставя за единствен свой наследник единадесетгодишния ас-Салех.
По-малко от два месеца след това, на 11 юли 1174 година, умира и Амори, станал жертва на дизентерия докато подготвя ново нахлуване в Египет с помощта на мощна сицилийска флота. Той завещава Ерусалимското кралство на сина си Балдуин IV, едва тринадесетгодишен младеж, жертва на най-ужасното проклятие — проказата. В целия Изток остава само един монарх, способен да се противопостави на неудържимото възшествие на Саладин — Мануил, румският император, който наистина мечтае един ден да стане владетел на Сирия и да покори Египет в съюз с франджите. Но ето че като добавка към целия низ от събития, могъщата византийска армия, сковавала Нуреддин в продължение на цели петнадесет години, е разгромена през септември 1176 година от Килидж Арслан II, внук на първия, при битката край Мириоцефалум. Мануил ще умре малко след това и смъртта му ще хвърли Източната християнска империя в анархия.
Можем ли да се сърдим на панегиристите на Саладин, които виждат в тази поредица от непредвидени събития ръката на Провидението? Самият Юсеф не се опитва нито веднъж да си припише заслугите за подобна съдба. Той винаги се старае да благодари първо на Бога, а след това на „чичо ми Ширкух“ и на „господаря ми Нуреддин“. Вярно е, че величието на Саладин се крие и в скромността му:
Един ден, когато Салахеддин бе уморен и искаше да си почине, един от мамелюците му отиде при него и му протегна лист хартия за подпис. „Изморен съм, каза султанът, ела след час!“ Но мъжът настоя. Той почти долепи листа до лицето на Салахеддин с думите: „Нека господарят подпише!“ Султанът отвърна: „Нямам подръка мастило!“ Той бе седнал на входа на шатрата си и мамелюкът забеляза, че вътре има мастилница. „Ето там има мастило, в дъното на шатрата“, рече той сякаш заповядваше на Салахеддин да иде сам да вземе мастилницата. Султанът се обърна, видя мастилницата и каза: „Боже мой, наистина има!“ И се протегна назад, опря се на лявата си ръка и с дясната взе мастилницата. След което подписа документа.