Десет приключения на Лиско

— Всичко ти го казахме както го чу! — добави Домби.

Лисичето сякаш изплува от дълбочината на някакъв сън.

— Извинявайте — отвърна Лиско, — но цяла седмица бях зает и не можех да ви се обадя… И още съм зает. Ако можете да пазите тишина, останете — ако не можете, идете си, докато ви потърся.. И пак извинете. Налегнали са ме страшни мисли. Разсъждавам по една извънредно важна работа… Оставете ме да я обмисля докрай…

Последното изречение бе казано с гръб към тях.

— Домби, чу ли? — запита Димби.

— Ще се пукна от яд! — отвърна Домби.

— И аз! — рече Мокси.

— Тоя какво си мисли?

— Моля? — запита внезапно лисичето.

Тримата изтръпнаха и се смутиха, но бързо размениха погледи, Димби кимна и щеше да каже нещо решително, но се отказа.

И пак Мокси:

— Виж какво, дошли сме…

— Мокси, остави за какво сте дошли!… — помоли Лиско. — Не губете търпение. Измисля ли всичко, ще ви повикам сам. Нямате си представа колко е сериозна работата.

Мокси погледна приятелите си, а после се обърна към гърба на лисичето.

— Как мислиш — започна иронично той, — много ли е сериозна тази работа?

— Извънредно — отвърна Лиско.

— Аха!… Някоя, така… неочаквано сериозна работа, нали?

— Да, Мокси! — Изглежда, че приятелят им не можа да схване иронията. — От голяма важност за човечеството.

— Аха, човечеството!

— Сега пък човечеството! — Домби беше на прага на кипенето.

— Хайде, приятели, оставете ме! — Лиско се молеше искрено. — Ще ви потърся.

Домби вече кипеше, а Димби се чудеше дали има по-учтив начин на изгонване от този, да ти кажат, че ще те потърсят допълнително. Мокси, който не разбираше много-много нещата, почти се зарадва, че щом му дойде времето, Лиско ще го потърси сам. Тримата се гледаха и се чудеха как да си тръгнат. Но Домби не издържа и каза:

— Нахалник!

Една дума, която можеше да постави началото за натриване на носа. Тримата почакаха, но тъй като Лиско не отвърна нищо, обади се Димби:

— Така де, това си е чисто нахалство!

— Моля?

Лиско сякаш отново изплува от съня си.

— Нищо! — отвърна бързо Домби.

— Нищо, нищо, Лиско! — отвърна Мокси. — Продължавай да си мислиш.

— А можем ли да знаем за какво мислиш? — запита Димби.

— Вече цяла седмица? — добави Домби.

Лиско се обърна към тях без усмивка (това беше най-странното), погледа ги известно време, сякаш да се увери, че говори именно на приятелите си.

— Ужасни сте! — въздъхна той. — Не ме оставяте да го измисля докрай. Но тъй като настоявате, ще ви кажа… От някакъв пътуващ зоопарк е избягал един питон.

— Така ли? — запита и този път с ирония Домби.

— Да.

— Сериозно ли? — запита Димби.

— Уви… Това е самата истина.

— Не думай! — изненада се Мокси. — Това е почти невероятно. Виж, да избяга маймунка — може, маймунките просто хукват и бягат, но питон!… Не, невъзможно!… Какво е това питон?

— Нещо голямо — отвърна лисичето.

— Колко голямо? — запита Димби.

— Много.

— Добре де — намеси се нетърпеливо Мокси, — около колко голямо?