Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Внезапно дон Хуан посегна и сграбчи ръката ми, за да я спре. Цялото ми тяло потрепера, сякаш разтърсено от невидима сила. Той ме заразглежда така, както седях, а после ме заобиколи и седна отново на мястото, където беше преди.
— Достатъчно — каза той. — Друг път пак можеш да направиш това упражнение, когато събереш повече лична сила.
— Да не съм направил нещо лошо?
— Не. Неправенето е само за много силни воини, а ти нямаш сили да се справиш още с него. Сега само ще улавяш разни страховити неща с ръката си. Затова прави го малко по малко, докато ръката ти вече не се изстудява. Когато ръката ти започне да остава топла, ти действително ще можеш да почувстваш с нея линиите на света.
Той замълча, сякаш да ме остави малко да помисля за линиите. Но преди да успея да го сторя, започна да обяснява, че имало безброй линии, които ни свързвали с нещата. Каза, че упражняването на неправенето, което току-що описал, би помогнало на всеки да почувства една линия, дошла от движещата се ръка — линия, която човек може да постави или захвърли, където поиска. Дон Хуан каза, че това било само упражнение, защото линиите, образувани от ръката, не били достатъчно трайни, за да бъдат на практика действително ценни.
— Един човек на знанието използва други части от тялото си, за да, произведе трайни линии — каза той.
— Кои части на тялото, дон Хуан?
— Най-трайните линии, които произвежда един човек на знанието, идват от средата на тялото — каза той. — Но той може да ги прави и с очите си.
— Истински ли са тези линии?
— Естествено.
— Можеш ли да ги видиш и докоснеш?
— По-добре да се каже, че можем да ги почувстваме. Най-трудно е за един воин да разбере, че светът е чувство. Когато човек неправи, той чувства света, а човек чувства света чрез неговите линии.
Замълча и любопитно ме заразглежда. Вдигна вежди и отвори очи, а сетне запримигва. Приличаше на птица, която примигва. Почти незабавно ми стана неловко и нелепо. Като че ли нещо ме натискаше по стомаха.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита дон Хуан и отмести поглед.
Споменах, че съм усетил гадене, а той отвърна съвсем спокойно, че знае и че се опитва да ме накара да почувствам линиите на света през неговите очи. Не можех да приема твърдението, че самият той ме е накарал да се почувствам така. Изразих на глас съмненията си. Трудно бих могъл да си представя как той ще предизвика у мен усет за гадене, тъй като не ми бе направил нищо във физическия смисъл на думата.
— Неправенето е много просто, но много трудно — каза той. — Не става въпрос за разбирането, а за овладяването му. Виждането например е последната придобивка на човека на знанието, а виждането се постига само когато човек е спрялсвета с помощта на техниката на неправенето.
Неволно се усмихнах. Не бях разбрал това, което казваше.
— Когато човек прави нещо на хората — каза той — трябва да се грижи само как да представи нещата на техните тела. Това правех и аз с теб досега, оставях на тялото ти да разбере всичко. Какво значение има дали ти си го разбрал или не?
— Това не с честно, дон Хуан. Аз искам да разбера всичко, иначе идването тук ще е само загуба на времето ми.
— Загуба на времето ти! — възкликна той, като пародираше гласа ми. — Я го виж какъв е самонадеян.
Стана и ми съобщи, че тръгваме на поход към върха на възвишенията вдясно от нас.
Изкачването до върха беше направо съсипващо. Това си беше направо алпинизъм, само дето нямахме въжета, които да ни помагат и предпазват. Дон Хуан непрекъснато ми повтаряше да не поглеждам надолу; и той буквално трябваше да ме тегли няколко пъти, когато бях започнал да се плъзгам надолу по скалата. Страшно се притеснявах, че дон Хуан, който беше толкова възрастен, трябва да ми помага. Казах му, че съм в лоша форма, защото ме мързи да правя упражнения. Той ми отговори, че щом веднъж човек е достигнал до някаква степен на лична сила, повече не били необходими нито упражнения, нито тренировки, тъй като единственото, от което имало нужда, за да бъдеш в безупречна форма, било да се заемеш с неправене.
Когато стигнахме до върха, аз легнах. Щях да повърна. Той ме затъркаля напред-назад с крак, както преди бе правил веднъж. Малко по малко това движение възстанови физическото ми равновесие. Но усещах, че съм нервен. Сякаш очаквах изведнъж нещо да се появи. Неволно погледнах два-три пъти от двете си страни. Дон Хуан не каза нищо, само погледна по посока на моя поглед.
— Особено нещо са това сенките — каза внезапно той. — Сигурно забеляза, че една ни следи.