Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Нищо подобно не съм забелязал — запротестирах високо аз.
Дон Хуан каза, че тялото ми е забелязало преследвача, макар най-упорито да отказвам, и ме увери с поверителен глас, че няма нищо необикновено да ни следи някаква сянка.
— Това е просто сила — каза той. — Тези планини изобилстват от тях. Това е един от тези елементи, които те подплашиха миналата нощ.
Поисках да узная дали наистина мога да я видя. Той заяви, че през деня мога само да усещам присъствието й.
Пожелах да ми обясни защо я нарича сянка, когато то очевидно не прилича на сянката на камък. Той отговори, че и двете имат еднакви очертания — значи и двете са сенки.
Посочи голям камък точно пред нас.
— Погледни сянката на този камък — каза той. — Сянката е камъкът и все пак не е. Когато гледаш камъка, за да разбереш какво представлява, това е правене, а да гледаш сянката му е неправене.
— Сенките са като врати, вратите на неправенето. Човекът на знанието например може да каже какви са най-съкровените чувства на хората само като наблюдава сенките им.
— В тях има ли движение? — попитах аз.
— Може да ти се стори, че в тях има движение, а можеш да кажеш, че в тях се виждат линиите на света, можеш даже да кажеш, че от тях извират чувства.
— Но как могат чувствата да извират от сенките, дон Хуан?
— Когато вярваш, че сенките са си просто сенки, това е правене — обясни той. — Глупаво е някак да го вярваш. Помисли така: всичко в света е тъй необяснимо, че сигурно и сенките са необясними. В края на краищата това, което ги прави сенки, е нашето правене.
Последва продължително мълчание. Не знаех какво друго да кажа.
— Наближава края на деня — каза дон Хуан, поглеждайки небето. — Трябва да използваш този бляскав залез, за да изпълниш едно последно упражнение.
Той ме поведе към едно място, където имаше два зъбера, високи човешки бой, успоредни един на друг, на около метър, метър и половина един от друг. Дон Хуан спря на десетина метра от тях, с лице на запад. Отбеляза къде да застана и ми каза да гледам сенките на зъберите. Каза ми да ги наблюдавам и да си кръстосвам очите — както обикновено ги кръстосвах, когато оглеждах земята, за да намеря място за почивка. Изясни заръката си, като каза, че когато се търси място за почивка, се гледа, без погледът да се съсредоточава, но когато гледам сенките, трябва да кръстосвам очи и все пак да държа яркия образ на фокус. Целта беше едната сянка да се наложи над другата, като се кръстосат очите. Той обясни, че с този процес човек може да уточни чувството, което се излъчва от сенките. Направих забележка относно поясните му обяснения, но той настоя, че наистина нямало как да опише онова, което мислел.
Моят опит да извърша упражнението беше неуспешен. Мъчих се, докато ме заболя главата. Дон Хуан никак не се интересуваше от неуспеха ми. Той се изкатери на елин куполообразен зъбер и извика от върха, казвайки ми да потърся два малки, дълги и тесни скални къса. С ръце показа колко големи ги иска.
Намерих два къса и му ги подадох. Дон Хуан ги постави в две пукнатини на трийсетина сантиметра един от друг, накара ме да застана над тях, обърнат на запад, и ми каза да направя същото упражнение с техните сенки.
Този път се случи нещо съвсем различно. Почти веднага успях да кръстосам очи и да забележа отделните сенки, сякаш се бяха слели в една. Забелязах, че гледането, без да наслагвам образите, придаваше на сянката, която си бях оформил, невероятна дълбочина и някаква прозрачност. Смаян се вторачих в нея. Всяка дупчица в скалата, там, където бях фокусирал очите си, беше ясно откроена; а съставната сянка, която бе насложена върху им, беше като слой с неописуема прозрачност.
Внимавах да не мигна, от страх да не загубя образа, който едва задържах. Накрая очите ме заболяха и трябваше да мигна, но въобще не загубих гледката на подробностите. Всъщност щом зеницата се навлажни, образът стана още по-ясен. В този момент забелязах, че гледам сякаш от неизмерима висота към един свят, който никога не съм виждал. Забелязах също, че мога да оглеждам пространството около сянката, без да губя фокуса на визуалното си възприятие. Тогава за миг у мен изчезна мисълта, че гледам камък. Усетих как се спускам в един свят, по-необятен от всичко досега. Това изключително възприятие трая секунда и след това всичко се преобърна. Автоматично погледнах нагоре и видях дон Хуан, който бе застанал точно над камъните с лице към мен. Беше препречил с тялото си слънчевата светлина.
Описах му необичайното усещане и той ми обясни, че е бил принуден да го прекъсне, защото видял, че за малко съм щял да се изгубя в него. Добави, че всички ние имаме естествената наклонност да се отдаваме на такива чувства, щом се появят, и така аз почти съм превърнал неправенето в моето познато правене. Каза, че трябвало просто да задържа гледката, без да й се предавам, защото правенето фактически било потъване.