Черният рицар
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният рицар». Краткое содержание книги:
Заклел се е да не вярва на жените, защото в миналото едно предателство го е превърнало от нежен и чувствителен юноша в безмилостен и суров рицар. Жените за него са само средство за мимолетно удоволствие. Но ето че среща Рейвън и тя успява да събуди заспалата дълбоко в душата му любов…
Той вдигна брадичката й и я накара да го погледне.
— Сигурна ли си? Няма ли нещо, което да искаш да ми кажеш?
Рейвън замря. Да не би да подозира нещо? Не, реши тя. Нямаше откъде да разбере. Коремът й беше още плосък, както винаги е бил. Ако не беше болезненото усещане в гърдите и неспокойният стомах, и тя самата нямаше нищо да заподозре.
— Нищо ми няма, Дрейк. Не се тревожи за мене, имаш по-важни работи, за които да мислиш.
— Никой не е по-важен от тебе, Рейвън. — Думите му прозвучаха така искрено, че на Рейвън й се доплака. — Всичко, което става с тебе сега, е по моя вина. Ако не бях ти отнел девствеността, животът ти днес щеше да бъде съвсем друг. Дължа ти покровителството си.
Сега на Рейвън наистина й се доплака. Не искаше Дрейк да я съжалява. Той не й дължеше нищо. Тя не искаше и да й се казва, че е с Дрейк, защото неговата чест го задължава да я покровителства. Вдигна ръка към сърцето си, все едно някой й беше нанесъл смъртоносен удар. Зачуди се какво да му отвърне, но не можа да измисли отговор, с който да не разкрива душата си пред него. Когато си отидеше оттук, а това непременно щеше да стане, не биваше той да страда от липсата й, реши тя. Фактически той щеше да бъде облекчен, ако се отървеше от тази отговорност.
На Рейвън не й дойде на ума, че Дрейк можеше да я заведе в Шотландия, ако наистина искаше да се отърве от нея.
Или можеше да я остави в Чърк, вместо да рискува живота си, за да я спаси. Не се сети и за това, че Дрейк я беше завел в дома на баба Нола, за да бъде тя на сигурно място. Всичко, което Рейвън си спомняше сега, бяха думи, които заобикаляха любовта. Думи, които само подкрепяха обвързаността на Дрейк да закриля по-слабите от него.
Когато Дрейк поиска да се люби с нея, тя с готовност се отпусна в ръцете му. Щом дойдеше време, тя искаше да си отиде от него с достатъчно спомени, за да й стигнат за цял живот. Тя се отдаде на целувките му, вкусваше чувството, което ръцете и устните му събуждаха в нея, и се прилепи до него, викайки името му, когато той я докара до екстаз.
Дрейк се измъкна от стегнатия проход на Рейвън и се отпусна до нея. Нещо не беше наред, но той не можеше да определи какво е. Рейвън беше страстна, както винаги досега, но след това той бе допуснал грешката да погледне в очите й. Погледът й беше далечен, сякаш се беше отдръпнала в себе си, нещо, което никога не беше правила преди, дори не и първия път.
Да не би да е започнала да съжалява за всичко, което бяха споделяли? Да не би да иска да се върне при Уолдо? Не си заслужаваше да мисли. Вместо това той я притегли в обятията си и прогони всякакви мисли за бъдеще, в което нямаше да я има Рейвън ъф Чърк.
Замъкът Чърк
Минаха две седмици, преди Уолдо да реши, че е пропуснал някаква съществена част от загадката. Беше мислил дълго по какъв начин човек може да избяга от заключени помещения и винаги стигаше до едно и също заключение — има пътища за бягство някъде в стените на замъка. Неизвестно как, по някакъв начин Дрейк е разбрал за тях. Това беше единственият задоволителен отговор.
След като изтощителното търсене приключи, Уолдо дръпна Дъф настрана, за да поговорят върху загадката.
— Ти познаваш замъка по-добре от мене, Дъф. Как са успели да избягат Рейвън и Дрейк?
— Само идиот би могъл да помисли, че са минали през стените или са изхвръкнали през прозорците. Не знам как са излезли, защото портите бяха затворени и подвижният мост беше вдигнат — каза Дъф. — Разпитвах слугите, но те не знаят нищо.
— И аз много мислих — призна Уолдо. — Някога чувал ли си баща си да споменава за тунел в стените на кулата?
Дъф набръчка чело, после внезапно вдигна глава.
— Сега, като го каза, си спомних, че татко говореше за таен път за бягство, но никога не ми се е струвало достатъчно важно, за да го разпитвам за това. — Дъф се замисли. — Чърк никога не е бил обсаждан. Както и да е, спомням си, че чух веднъж татко да казва на стария ни иконом сър Клемънт да се грижи тунелът да бъде поддържан в добро състояние.
— Ти опитвал ли си се да намериш тунела? — запита Уолдо с растящо вълнение.
— Не. Не ми изглеждаше толкова важно тогава. Бях забравил за него, но ти сега ми го припомни.
— Знаех си! — извика Уолдо. — Знаех, че трябва да има таен проход, който води извън кулата. Хората не летят, нито пък се разтапят във въздуха. Ще наредя пак да претърсят помещенията.
Това, че хората му не можаха да намерят тунела, не обезсърчаваше Уолдо. Той просто им нареди да се върнат в стаите и да търсят, докато не открият пътя за бягство. Накрая самият Уолдо откри вратата зад стенния килим във всекидневната и се изруга жестоко, задето не я беше забелязал по-рано. Беше пропилял цели седмици в търсене на нещо, което му е било под носа.