Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Байрон я побутна с носа си, погледна я тъжно, сякаш искаше да я утеши. Дори кучетата знаеха какво става. Шекспир лежеше на пода пред вратата на стаята и притискаше нос към цепнатината на прага. А Гуинивиър куцукаше напред-назад, свила уши към лъскавата си глава.
— Само да пипна това копеле, което е стреляло в майора… — устните на Лутър се свиха на черта и почти изчезнаха в гъстата брада. Повдигна ръце и пълните му пръсти се извиха като нокти. Сабрина се сети за мечката. — Ще го убия със собствените си ръце.
Тримейн със сигурност знаеше как да накара прислугата да му бъде вярна, мислеше си Сабрина. Или пък може би тази вярност имаше други корени.
— Заедно ли служихте в армията?
Лутър кимна.
— Да. Аз и Мак. Ако не беше той, сега щяхме да сме мъртви.
— Пък и не само ние — каза Мак, подпря ръце на кръста си и стрелна злобно Сабрина. — Няма да намерите по-добър човек от него.
Сабрина погали Байрон и вдигна очи към Лутър, който седеше на ръба на едно тапицирано кресло и сякаш не бе сигурен дали му се седи, или му се стои.
— Какво се случи? — попита тя почти шепнешком. Искаше и едновременно се страхуваше да научи повече за човека, който лежеше ранен в съседната стая. Опасяваше се, че чувствата й ще се разпалят.
— Опитвахме се да превземем Ричмънд, когато старият Макклеърън дал заповед за отстъпление — започна Лутър. — Но нашият батальон въобще не разбра за нея. Понякога се случват такива неща. Оттеглихме се да нощуваме в гората. На сутринта ни събудиха тръбите на врага.
Мак кимна.
— Бяхме обкръжени.
— Но майорът не е човек, който лесно губи самообладание. Нареди да си стягаме нещата и да се омитаме, преди ония да са ни усетили. Трябваха ни цели два дена, за да прекосим противниковата територия и да се върнем до лагера — Лутър стисна юмруци. — А там цареше страхотна бъркотия. Войниците бяха отделени от командния състав. Бригади, дивизии — всичко беше разбъркано. Този Макклеърън можеше и главата да си забрави някъде… — той се усети, че е зяпнал Сабрина, и бузите му се покриха с червенина над тъмната кафява брада. — Генералът понякога не успяваше да ни ръководи добре.
Сабрина не се стърпя и се усмихна на едрия мъж, от което той направо пламна.
— Всичко беше много объркано — продължи Мак и се премести на дивана. — И докато генералите се чудеха как да се справят с положението, бунтовниците разположиха артилерията си на един нисък хълм и започнаха да ни обстрелват, сякаш сме патици в езеро.
— Майорът направо побесня. Яхна коня си и тръгна съвсем сам да изкачва хълма. Като го видяхме как се хвърли направо към смъртта, ние го последвахме — устните на Лутър се разтегнаха в широка усмивка. — Изпратихме бунтовниците обратно на юг.
— Но преди това един снаряд рани майора в крака — Мак сведе глава и се загледа в сплетените си пръсти. — Едва го спасихме.
В стаята се възцари тишина, обви ги като черен саван, едва смогваха да дишат. Сабрина си спомни грубия белег на бедрото му и болката, която го е измъчвала. Дали раната му сега беше по-лоша? Ще се оправи, уверяваше се тя. Господи, трябва да се оправи!
— Тая работа никак не ми харесва. Първо онези двамата на кораба, после катастрофата преди няколко седмици, а сега и това — Мак поклати глава. — Човек започва да се чуди дали всичко е само съдба.
— Каква катастрофа? — Сабрина погледна Мак, който седеше на канапето до камината.
— Някой едва не го премазал. Една нощ срещу него изскочил файтон без фенер. Конете наранили майора и го изблъскали на улицата, а коларят дори не спрял — веждите на Мак се сключиха над носа и очите му се впериха в нея. — Но вие не знаете нищо за това, нали, госпожице?
Сабрина потрепери и си спомни ледените тръпки, които я побиха преди изстрела. Някой се бе притаил в тези гори, наблюдаваше, дебнеше.
— Нали, госпожице? — повтори Мак и я изгледа злобно.
Този човек я мразеше и не се опитваше да го прикрие, помисли си Сабрина.
— Искам да видя Тримейн зад решетките, господин Макдафъл, а не в гроба.
— Оставете девойчето на мира, Джеймс Макдафъл — Хана се надигна от стола. — Ако не беше тя, господарят Ийън щеше вече да е мъртъв.
Мак кимна и промърмори нещо под носа си.
— Видяхте ли някого, госпожице?
— Не — тя погледна петната от кръв по полата си. Трябваше да е станало случайно. Алтернативата беше направо ужасяваща. — Той каза, че е бракониер.
— Бракониер? — Мак поклати глава. — Хич не ми звучи убедително.
Сабрина скръсти ръце пред себе си и вътрешно потръпна. Хана сложи ръка на рамото й и тя вдигна очи.
— Не оставяйте Макдафъл да ви разстрои. Щом господарят казва, че е бракониер, значи е така — Хана се усмихна. Погледът й бе изпълнен с нежно разбиране. — Просто не е за вярване, че някой ще иска да убие такъв прекрасен човек като господаря.