Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Напомняй ми да не се смея.
Човек умира, ако загуби твърде много кръв — тази истина й бе добре известна. Сабрина постави тампона на раната и я притисна. Гневът и страхът лишиха допира от нежност.
Ийън спря да диша.
— Съжалявам — Сабрина продължи да притиска тампона. — Трябва да намаля кървенето.
— Кой те е учил на тези неща? — попита той, главата му клюмна и опря ствола на дървото.
Сабрина се вгледа в превръзката, която бързо се напояваше с кръв. Трябваше да внимава. Лейди Джулия не е преживяла война. Потърси начин да оправдае знанията си и се хвана за това, което той й каза, докато превързваше глезена й.
— Главният иконом ме научи да лекувам коне.
— И друг път са ме лекували конски доктори, но ти си най-привлекателният от всички.
Кръвта му шуртеше като Мисисипи през пролетта. Сабрина сгъна още един тампон и го наложи отгоре, като се молеше да спре кървенето. Хвана го през раменете:
— Облегнете се на мен.
Ийън се наведе напред, главата му се люшна, бузата му се опря в слепоочието й, ръката му легна на хълбока й. Сабрина омотаваше ивица след ивица на тънкия му кръст, ръцете й минаваха под топлата риза, пристегна го силно, сърцето й се сви, когато манипулацията го накара да изстене болезнено.
Когато превръзката бе готова, той се облегна и отново положи ръка на дървото.
— Добре се справи, миличка. Сякаш не ти е за първи път.
Сабрина се обърна, за да не се издаде.
— Ще отида за помощ.
Когато тя опита да се изправи, Ийън я хвана за ръката.
— Не мисля така.
— Но докъде смятате, че ще стигнете с тази рана? До Дънкелд са три, ако не и четири мили.
— Стигал съм и по-надалеч и с по-тежки рани.
— Господин Тримейн, давам ви дума, ще доведа помощ.
Ийън поклати глава.
— Сиско ще ме отнесе без проблеми.
Сабрина се изправи.
— Нямате ли ми доверие?
— Мисля, че не.
Като се опираше на дървото, той се изправи. Макар че се владееше, все пак простена. Сабрина прехапа устни. Ийън опря чело на ствола, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, сякаш се мъчеше да се пребори с гаденето, което Сабрина усещаше и в собственото си гърло.
Краят на ризата му се развяваше като бяло-червено знаме. Със затворени очи и изопнати скули той стоеше до дървото и се опитваше да овладее дишането си, докато накрая накъсаните хрипове станаха бавни и ритмични. Едва тогава погледна към нея.
Къдрите му бяха залепнали по потното чело, дълги абаносови кичури се виеха около врата му. По лицето му се четеше твърдостта на ранен рицар, който не иска да напусне бойното поле, или пират, решен да потъне заедно с кораба.
— За разлика от вас, аз знам какво значи думата „чест“, Тримейн. Нека извикам помощ, преди да се самоубиете.
— Не ме познавате достатъчно, графиньо — той й подаде ръка.
Познаваше в него мерзавеца, който я прелъсти и открадна сърцето й. Тя се изправи, без да погледне протегнатата ръка. Този човек нямаше никакво достойнство.
Той се отблъсна от дървото и изправи рамене. Една струйка пот се плъзна по врата и последва извивката на ключицата му, преди да се изгуби между черните кичури. Набързо направената ленена превръзка вече бе обагрена с кръв. Щеше да е истински късмет, ако можеше да извърви и десет метра, без да падне. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не го докосне, но той тръгна гордо към коня. Беше непоправим инат. Ще му е за урок, ако умре от кървенето или се просне по лице на земята. Спъна се. Тя се спусна към него и го хвана за ръката, преди да се строполи.
— Благодаря — прошепна й.
Тя се питаше дали някога ще се научи да се въздържа.
Глава 17
Ще се оправи, убеждаваше се Сабрина, докато гледаше белведера, кацнал в средата на розовата градина. Ийън Тримейн беше твърде упорит, силен и жизнен, за да умре. Тя се намести на стола с ветрилообразната облегалка, отпусна бузата си на воднистосиньото кадифе и нагласи пулсиращия глезен по-удобно на столчето с кадифена възглавничка.
Лекарят пристигна преди повече от час и отпрати всички от стаята. Сабрина остана в съседната приемна заедно с Хана, Мак и Лутър — главен иконом и неин пазач. Топлият вятър долиташе от градината, разнасяше ухания из въздуха и къпеше лицето й с омайния аромат на рози, огрени от слънцето. Отново трябваше да бди над някого — помисли си тя, докато се мъчеше да отхвърли спомените, които заплашваха да размразят спокойното й изражение.
Вик на болка долетя от стаята на Ийън. Сабрина сви ръце в скута си. Какво ставаше вътре? Щеше да е много по-спокойна, ако познаваше лекаря и ако можеше сега да е до Ийън. Ако му беше жена, нищо нямаше да може да я откъсне от него. Нищо!