Самотникът и лилията

Люсиен поглъщаше с поглед Карес, която седеше пред него с такава изправена стойка. Тя бе свалила триъгълната си шапка за езда, след като се покачи температурата и пепеляворусата й коса се спускаше като водопад върху красивите й рамене и по грациозния й гръб до кръста. Знаейки колко странно й изглежда всичко, той се чудеше на пълното й отсъствие на страх. У нея имаше само буден интерес, почти благоговение. Желанието му към нея беше толкова силно, че той продължаваше да се озадачава как тази мъничка жена — дете бе разрушила бариерите от безразличие, които бе градил, за да предпазят душата му от досег. Тя беше в кръвта му, уханието и сатенената й кожа бяха изписани в мозъка му, по върховете на пръстите му. Когато не беше до нея, духа и тялото му боледуваха за нея.

Карес като че усети очите му, засвидетелстващи преклонението, или проникна в мислите му, защото се обърна със сладка, въпросителна усмивка:

— Какво каза? — попита тя озадачено.

— Нищо, скъпа — отвърна меко той, уверен, че не бе произнасял нито дума, но разбра, че някак си е чула тихия вопъл на сърцето му. Със своята младост и невинност тя не можеше да разбере неповторимостта на връзката им Люсиен бе познавал много жени, бе имал много от тях, а все още с Карес изпитваше чувства, за които не подозираше, че е способен да изживее. Разконцентрираше го това, че тя можеше с една сладка усмивка да събори внимателно издигнатите бариери, на който бе посветил целия си досегашен живот.

Имаше толкова различни страни в характера на нейния съпруг, мислеше Карес. Днес тя видя друга част от него. Така, както управляваше пирогата с лекота и грация, така би могъл да бъде един от френските трапери, които изминаха пътя по дългата Мисисипи за своето последно пътуване от Нова Франция. Тя вярваше, че е прекарал доста време сред индианците, изучавайки техните методи, както правеха много от тези търговци на дървен материал. Беше убедена, че тази част от живота му Аурора никога не е споделяла. Карес се уповаваше на тази мисъл. Искаше женитбата им да бъде единствена по рода си и това да започне с днешното им пътуване до Чоктоу.

Въздухът стана сякаш по-хладен, след като направиха нов завой в блатистото езеро под висящия от клоните на кипарисите мъх, където сивите филизи пиеха тъмната вода. Брегът се отдалечи и те достигнаха широко водно пространство, покрито с фин зелен бурен, което приличаше на добре поддържана ливада, но пирогата се вряза в нежно люлеещите се растения, които изглеждаха на пръв поглед засадени върху твърда земя.

— Това е terre tremblante14 — обясни й Люсиен, като видя голямата й изненада. — Изглежда като твърда почва, но не е. Това са гъсти масиви от водна леща, която расте във водата. Не е далече до селото.

— Каква загадъчна земя — въздъхна Карес, пленена от екзотичната красота на кипарисовото царство.

— Ято снежнобели ибиси излетяха толкова тихо от брега, че те едва забелязаха, че не са сами в блатистото езеро.