Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Студено ли ти е? — попита загрижено Луиу, като я видя да трепери.
Карес поклати глава отрицателно и обви ръце около кръста си. Беше ли този елегантен мъж, който седеше с истинско достойнство сред войните на Чоктоу, наистина убиец? Но защо му е трябвало да убива Аурора? Възможно ли е да е било нещастен случай? Може би по време на спора тя се е приближила твърде много до парапета и някак си е паднала. Но ако това бе истина, защо се е оженил за жена, която толкова прилича на нея? Тя затрепери пак, докато си представяше кошмарите на тази нощ. Тези умели ръце, които предизвикваха наслада, когато докосваха кожата й, бяха ли способни да разтърсят Аурора с такава ярост, че да я бутне или накара да падне към смъртта си долу?
— Погледни, малката, танците ще започнат. — Луиу прекъсна ужасните й мисли, посочвайки към музикантите, които започваха да се предвижват към разчистеното място пред огъня. Нощта изведнъж се изпълни с дълбоки, смразяващи кръвта удари на барабаните, ритмичното биене на кратунените дрънкалки и високото, пронизително свистене на тръстиковите цигулки.
Младите войни започнаха да танцуват първо с леки движения, с които разказваха, както каза Луиу, за успешния лов на елена, сервиран на яхния. Жените бавно започваха да се изправят и да се присъединяват към мъжете, като танцуваха в кръга си обратно на часовниковата стрелка. Над тях, върху клона на дъба един бухал, чийто силует се очертаваше на лунната светлина, издаваше своите траурни звуци, които се прибавяха към необичайната сцена.
Карес стана, след като другите жени затанцуваха, дори и Луиу. Скоро тя остана да стои сама. Жените на Чоктоу се движеха грациозно под ритъма на странната музика. Примитивните удари объркаха нещо вътре в нея.
Това стана, докато наблюдаваше движещите се силуети. Видя през играещите пламъци друг мъж, който не беше Чоктоу, но не беше и французин, понеже носеше червената куртка на британски офицер. Изненадана от това, което видя, понеже знаеше, че се говори за война между французи и британци, тя стоеше като омагьосана; интересът й към танцуващите изчезна, като видя, че Люсиен говори настоятелно на британския офицер. Тя знаеше, че британците са принудили някои избягали банди от Чоктоу да напуснат френските си земи и да се присъединят към тях срещу всеки враг на Британия. Една от тези банди бе нападнала и избила френски и германски заселници по река Мисисипи.
Настоятелният й поглед все пак накара Люсиен да погледне към нея. В черните му очи гореше някакво непонятно чувство, което тя забеляза, преди той да се обърне към британския офицер за още няколко думи. Разговорът им, макар и кратък, беше напрегнат, почти приличаше на спор. Група танцуващи се придвижиха пред нея и скриха гледката за миг. След като преминаха, тя видя, че британския офицер е изчезнал. Люсиен се отправи към нея с хладно и непроницаемо изражение. Когато беше само на няколко ярда, нежна женска фигура се появи и сграбчи ръката му, издърпвайки го в кръга на танцьорите.
За момент по мъжественото му лице премина сянка, но изчезна като сенките, преминаващи покрай луната, след което се остави да го издърпат сред танцьорите. Той се движеше в кръг заедно с Иси под първобитните ритми и яркия огън.
Карес почувства голяма умора. Мускулите я боляха от напрягане през деня, а духът й бе изтощен от опитите да се нагоди към странностите на тази екзотична земя. Франция изглеждаше толкова далечна, като че някой друг, а не тя бе живяла там. А този нов живот бе изпълнен с толкова въпроси и съмнения, че се почувства смазана. Тя обърна гръб на съпруга си, който танцуваше със съблазнителната Иси, чиито бедра се извиваха като змии и говореха на свой собствен език и тръгна надолу към брега на езерото. Беше изморена също и от жените на Люсиен, истински или такива, които бяха само преследващи като духове спомени.
Езерото блестеше на сребърната лунна светлина и Карес се движеше бавно по брега му. Сиви филизи от мъх се люлееха на вятъра, който докосваше плискащата се вода като с целувка. Тъмни, зловещи силуети на мъртви дървета във водата се прибавяха към уединената атмосфера и внезапно самотен крясък на гмурец раздра тишината на нощта.
Какво правеше тя на това непознато, диво място, толкова различно от досегашните й представи? Криеш се, напомни й вътрешният глас ужасната причина, поради която бе дошла в Луизиана. Тези, които желаеха зло на нея и семейството й, никога нямаше да я намерят в тази забравена колония. Споменът за високия, загадъчен мъж, който я посети в затвора се промъкна в съзнанието й, както всеки път, когато беше самотна или я измъчваше носталгия по Франция. Кой бе той?