Самотникът и лилията

— Влез вътре и седни на три четвърти разстояние от предната част. Сложи чантата си на носа. Балансът е всичко в пирогата; факт, който е време и Бруно да научи — обясни той усмихнато, когато кучето скочи нетърпеливо в кануто, тичайки напред-назад, душейки всички блатни същества, които бяха оставили миризмата си в издълбаното му дъно.

Събирайки полите на костюм си, Карес стъпи внимателно в люлеещата се пирога. След строгата команда на Люсиен Бруно също седна на задните си лапи. Бутайки колкото е възможно по-напред чантата си, тя разбра, че тази част от кануто е вече в гъстата, тъмнозелена вода. Тогава Люсиен рязко отблъсна кануто, сигурно и грациозно скочи вътре и те потеглиха покрай зеления бряг.

Ято млечнобели чапли излетя уплашено, след като пирогата навлезе във водата под умелото гребане на Люсиен. Карес наблюдаваше как птиците се спуснаха над разлюляния бряг и потънаха дълбоко в кипарисите. Девствена тишина заобикаляше лодката и нейните пътници с неземно спокойствие, прибавено към чувството, че навлизат в друго царство, в друго измерение, където времето се движи по различен начин.

За Карес това бе един омагьосан свят, където огромните дървета бяха странно изваяни от времето, вятъра и сезоните бяха като кули, които скриваха естествената слънчева светлина на есенния ден. Тук-там снопове златна светлина успяваха да се промъкнат през балдахина от вплетени един в друг клони.

— Погледни надясно, скъпа! — насочи я Люсиен с тих глас, без да прекъсва ритъма на греблата.

— Къде? — попита тя, понеже единственото нещо, което видя, приличаше на дънер.

Докато го наблюдаваше, сиво-зеления дънер се раздвижи и отвори уста като пещера с ужасни зъби, за да сграбчи някое нищо неподозиращо същество от блатото. След това алигаторът се плъзна под тъмната, спокойна вода и се скри от погледите.

— В първия момент си помислих, че е дънер — извика Карес през рамо към Люсиен.

— Много французи, новодошли в Луизиана, са правили такава смъртна грешка — отговори той.

— Мислех си, че кипарисите приличат на някоя от красивите катедрали във Франция, естествена катедрала, но сега не съм толкова сигурна — каза му тя леко разтреперана. И тогава, когато сноп ярка слънчева светлина си проби път над главите им, за да освети алабастровите цветове на дивата магнолия, карайки ги да заблестят като запалени свещи, тя се обърна към него и каза тихо:

— Да, сега, наистина прилича на катедрала.

— И аз съм си мислил същото, скъпа, — отвърна той, а в тъмните му очи блесна изненада и задоволство.

— Значи си бил във Франция! — възкликна тя, обърна се и големите й гълъбови очи го загледаха триумфиращо.