Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Чухте, че ставаш и знаех, че си мислиш да заминеш, докато още спя. Ти очевидно не разбираш, че щом казвам, че ще направя нещо, наистина възнамерявам да го направя — отговори тя, плъзгайки се по стълбите до мястото, където стоеше той.
— Какво е това в ръцете ти? — посочи той малката чантичка, която тя носеше.
— Мислех, че ще нощуваме, така че взех няколко най-необходими вещи — каза тя, като гледаше мъжа, когото си мислеше, че познава. Сега той имаше друга самоличност. Беше изчезнал елегантният аристократ, добре облеченият джентълмен — плантатор. На негово място стоеше един от онези храбри французи, който превзеха горите на юг от Мисисипи до Нова Франция и на север до земята, която индианците наричаха Канада. Меки кожени бричове, пъхнати в по-тъмни, износени ботуши, се изпъваха по мускулестите му бедра. Бе облякъл груба, ленена риза, с разкопчана яка и обикновена, сива жилетка, с рогови копчета. Триъгълна шапка без украшения бе сложена върху лъскавата му черна коса и бе завързана с кожена връзка. В ръцете си държеше пушка, а на рамото му висеше рог с барут и кожена торбичка. Беше някак по-внушителен в това просто облекло.
— Ще пътуваме до селото с пирога — уточни той. — Ако успееш да сместиш тази чанта на носа й, можеш да я вземеш.
— Колко щедро от твоя страна — намръщи се Карес, пленена едновременно от външността му и от рязкото му държание.
— Това не е плаване за удоволствие, скъпа. Ако настояваш да дойдеш, искам да знаеш какво те очаква.
— Моето пътешествие от Франция също не беше приятно, но успях да оцелея. Мога да се справя с пътуването до езерото Понтчартрейн със същата лекота. — Тя го гледаше като ядосано котенце, което отказва да бъде погалено. Тази комбинация от твърдост и нежност на лицето и докосваше най-тънките му струни.
— Спокойно, моя красива лилия — каза Люсиен и леко кимна с високомерната си глава. — Закусила ли си? Ще пътуваме дълго.
— Взех един от сладкишите на Зои и един портокал в случай, че огладнея. Знам, че селото е доста далече — отвърна тя, докосвайки издутия си джоб.
— Виждам, че напразно се безпокоя. Ти очевидно си доста практична — отговори той сериозно, но на строгите му устни се появи усмивка.
Тя приличаше на възхитително дете, тази негова красива съпруга, с нейния храбър дух и силен интерес към всичко в живота. Внезапно почувства, че няма търпение да дели блатата с нея, любопитен да узнае как ще реагира тя на пътешествието. Ще разбере ли особената им красота? Ако изобщо имаше французойка, която да я усети така, както той самия, да я почувства дълбоко в душата си, това щеше да бъде тази мъничка, порцеланова кукла с яростния кураж на дива котка.
— Сестра Ксавие каза, че имам нежна душа, но съм оцеляла — призна Карес, като тръгнаха надолу по пътя към залива. — Мисля, че тя е права. Открих, че съм изтърпяла толкова много, че дори не бих го сметнала за възможно до преди няколко години.
— Не мисли за миналото — всичко свърши — напомни й той нежно.
— И днес ще видя повече от тази странна, чудесна земя — каза тя с ентусиазъм. — Това е като приключение, за което можеш само да прочетеш в книгите.
Изтънчена мечтателка, която чете книги, помисли Люсиен, но не каза нищо относно нейните странни заключения, понеже не искаше да се връща в миналото. Учудващо бе, че тя все още имаше такъв хъс към живота след всичко, което бе преживяла във Франция. Ако не е направил нищо достойно през живота си, може в крайна сметка да се преклони пред нея заради болката и мъката, които е понесла. И днес му олекна на сърцето, като видя колко много се радва тя на приключението, както го наричаше. Тя беше слънце и въздух, изпратени му от съдбата, за да осветят тъмнината в неговия живот. Да вижда живота през нейните ентусиазирани очи, да усеща здравето й и учудването от света — това го караше да се чувства така жив, както не е бил от години. Чувствал ли се е някога така преди, унесе се в мисли той. Дори като малко момче имаше тъмни сенки, които го чакаха.
— Бруно ще дойде ли с нас? — попита тя, когато огромното куче се затърка в краката им.
— Да, той се радва да се върне в селото, когато и да ходя, както чоктоусите наричат срещите си с французи. Всичките му кучешки роднини живеят там. Мисля, че също като човек и той се радва да види близките си — каза й закачливо. — И, разбира се, там има и женски от неговия род.
— Бланш ще се радва на спокойствие. Не се допускат никакви нарушения, Бруно! — извика Карас през рамо на сумтящото куче, забило нос в земята, което изследваше привличащите го миризми на горската пътека.
Пътят минаваше покрай семейното гробище и Карес видя, че някой бе поставил венци пред гробниците на майката и бащата на Люсиен. Имаше ли венец и на гроба на Аурора? Дали Люсиен е посетил това място за почивка и усамотение в блатото вчера, в деня на Вси Светии? Ако е идвал, за какво ли си е мислил, чудеше се тя, пронизана от внезапна, остра болка на ревност, докато стоеше пред тази мраморна гробница.