Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Лилиан внимателно постави бутилката вино на пода до леглото си. До слуха й достигна ревът на заминаващия „Джузепе“. Тогава тя извади от куфара си шлифер и го облече. В съчетание с елегантната вечерна рокля той изглеждаше малко странно, но на нея не й се преобличаше. Шлиферът скриваше донякъде роклята. Лилиан нямаше желание да спи. Бе вършила това предостатъчно в санаториума, а също и през последната седмица.
Тя слезе по стълбите. Портиерът веднага притича.
— Желаете ли такси, madame?
— Не, благодаря.
Излезе на улицата и стигна до булевард Сен Мишел без особени приключения. Но там буквално бе засипана от предложения — канеха я мъже с бял, кафяв, черен и жълт цвят на кожата. Струваше й се, че е попаднала в някакво блато и са я налетели комари. Само за няколко минути с шепот й бе предаден кратък, но съдържателен урок по елементарна еротика, в сравнение с която отношенията между две бездомни кучета можеше да се разглежда като идеал на чистата любов.
Малко замаяна, Лилиан се отпусна на първата попаднала й маса пред едно кафене. Проститутките й хвърляха пронизителни погледи — районът бе техен и те бяха готови със зъби и нокти да го защищават от пришълки. Масата на Лилиан веднага стана център на всеобщо внимание. По това време жени от нейния тип не сядаха сами в кафенетата. Дори и да бяха американки.
Тук Лилиан получи нови предложения — един мъж се опита да й пробута порнографски картички, втори изрази готовност да я вземе под своя закрила, а трети я покани на разходка с кола. Освен това й бяха предложили евтини бижута и кученца-териери, както и да вкуси любовта на двама млади негри и няколко лесбийки. Лилиан не загуби самообладание, а даде предварително бакшиш на келнера и той пое грижата да отблъсква най-настойчивите атаки. Само така тя може да изпие на спокойствие своето перно и да се огледа наоколо.
Един бледен брадат мъж на съседната маса започна да я рисува, някакъв търговец на килими се опита да й продаде едно молитвено ковьорче с цвят на трева, но бе прогонен от келнера. Последен до масата й се приближи един младеж, който й се представи за беден, поет. Лилиан разбра, че няма да я оставят на мира, докато е сама, и затова покани поета да изпие с нея чаша вино. Той помоли, ако може, да заменят виното с един сандвич. Лилиан му поръча ростбив.
Младежът се казваше Жерар. След като се наяде, той прочете на Лилиан две свои стихотворения, а други две й издекламира по памет. Това бяха елегии за смъртта и последния час, за преходността и безсмислието на земното битие. Лилиан се развесели. Поетът, макар и слаб, се оказа много ящен. Тя го запита дали ще може да унищожи още един ростбив. Жерар заяви, че за него това няма да представлява трудност и че. Лилиан явно разбира нещо от поезия. Но не намира ли тя, че човешкият живот е съвършено безотраден, че не предлага никакви благородни цели? Той изяде още два ростбива, а стиховетему ставаха все по-меланхолични. На края започна да обсъжда проблема за самоубийството. Що се отнасяло до него, той бил готов във всеки момент да свърши със себе си — разбира се, не и днес след толкова обилна вечеря. Лилиан се развесели още повече. Макар и мършав на вид, Жерар бе достатъчно здрав, за да проживее още петдесетина години.
Клерфе се повъртя малко из бара на „Риц“, после реши да позвъни на Лилиан. Обади се портиерът.
— Madame не е в хотела — каза той, когато позна гласа на Клерфе.
— Къде е?
— Излезе преди половин час.
Клерфе съобрази, че за толкова кратко време не би могла да си приготви багажа.
— Със себе си взе ли куфари? — попита той все пак.
— Не, господине. Бе облечена само с шлифер.
— Добре. Благодаря.
„С шлифер — помисли Клерфе. — Тя е в състояние да отиде на гарата без багаж и да си замине — да се върне обратно при своя Борис Волков, който е къде по-добър от мене!“
Клерфе се втурна към колата. „Трябваше да остана при нея — мислеше той. — Но какво става с мене самия? Колко непохватно започва да се държи човек, когато обича истински! Как бързо се стопява цялата му предишна самоувереност! Колко мъчителна става самотата и как всичкият изпитан житейски опит се превръща в дим, който замъглява още повече погледа! Не, за нищо на света не трябва да я загубя!“