Живот на заем ((Небето няма избраници))

Лилиан изучаваше внимателно очите си в огледалото.

— Значи, с тебе са били моите сенки.

— Не твоите сенки, а твоите змийски кожи, от които се бе измъкнала, оставяйки ги зад себе си.

— По-скоро бих предположила, че с тебе е била някоя друга жена.

— Опитах се. Но ти си ме урочасала по отношение на другите жени. В сравнение с тебе те ми изглеждат като недоброкачествени цветни репродукции пред една автентична балерина от Дега.

Лилиан се засмя.

— Нима ти приличам на някоя от онези уродливи и тлъсти балетни мишки, които винаги е рисувал?

— Не. Имам пред вид рисунката във вилата на Левали. Ти си я виждала — представлява танцьорка с пленителни движения. Лицето й е само загатнато с няколко щриха, така че всеки може да види в него своя собствен идеал.

Лилиан сложи на масичката своите моливи и четчици за грим.

— Винаги би трябвало да остава място за фантазията, нали? Ако всичко е изрисувано до най-малката подробност, човек не може да помечтае пред картината. Ти как мислиш?

— Точно така. Човек винаги става пленник на собствените си мечти, а не на чуждите — отвърна Клерфе.

— Става пленник или загубва себе си.

— И едното, и другото. Така, както понякога, малко преди да се събуди, човек сънува, че пропада в някакво бездънно черно пространство. Това познато ли ти е?

— Да, познато ми е — каза Лилиан. — Такъв сън виждах почти всеки ден в санаториума по време на следобедната почивка, която Крокодила наричаше „сиеста“. Когато се пробуждах, имах чувството, че падам като камък в някаква пропаст. Остана ли още вино?

Клерфе й донесе една чаша. Лилиан обви шията му с ръка.

— Колко е странно — промълви тя, — но докато не забравяш, че падаш и падаш, все още нищо не е загубено. Изглежда, животът обича парадоксите — когато ти се струва, че нещата са в пълен ред, винаги си смешен и стоиш на края на пропастта, но когато знаеш, че всичко е безвъзвратно пропаднало, съдбата те отрупва с дарове.

Не е нужно дори пръста си да помръднеш — сполуката върви подире ти като пудел.

Клерфе седна до нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— Просто говоря, каквото ми идва на ум. Това са полуистини — както всичко на света.

— Също и любовта ли?

— Какво общо има любовта с истината?

— Нищо. Тя е нейната противоположност.

— Не — каза Лилиан и се изправи. — Противоположността на любовта е смъртта. А любовта е онова горчиво очарование, което ни помага за кратко време да забравим за края. Затова всеки, който познава смъртта, познава и любовта. — Лилиан облече роклята си. — Но това е също една полуистина. Нима някой познава смъртта?

— Естествено, никой. Ние знаем само, че тя е противоположност на живота, а не на любовта, но и това е доста съмнително.

Лилиан се засмя. Това бе отново старият Клерфе.