Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Няма ли да отидем да вземем „Джузепе“? — попита тя.

— Мога да отида сам. Ще ме почакаш ли?

— Да.

— Кога искаш да заминем за Ривиерата? Скоро ли?

— Скоро.

Той се спря зад гърба й.

— Там притежавам една малка грозновата къщица.

Тя видя в огледалото лицето му и ръцете, които бе поставил върху раменете й.

— Откривам в тебе съвсем неочаквани качества, честна дума.

— Къщата може да се престрои — каза Клерфе.

— А не можещ ли да я продадеш?

— Първо я разгледай й тогава.

— Добре — каза Лилиан, внезапно почувствувала нетърпение. — Изпрати ми куфарите, щом се прибереш в хотела.

— Ще ги взема със себе си.

Клерфе излезе. Тя остана да седи на мястото си, като се взираше в догарящата вечер. По брега на реката бяха клекнали въдичари. Няколко клошари приготвяха вечерята си край стените на кея. „Какви странни пътища може да избере чувството, което наричаме любов — мислеше тя. — Левали бе казал, че зад младата вакханка винаги витае сянката на затлъстялата въртокъщница, а зад усмихнатия герой — буржоата с жаждата му за собственост. Това не се отнася до мене — помисли Лилиан. — Но какво бе станало с Клерфе? Нима не се бе влюбила в него именно защото умееше да живее във всеки миг, сякаш бе последният от живота му. Тулуза! Тя избухна в смях. Лилиан никога не бе говорила за болестта си, защото предполагаше, че един болен винаги действува малко отблъскващо на здравия, но сега разбираше, че може да се случи и обратното — здравият да изглежда в очите на болния донякъде вулгарен, — така както изглежда новобогаташът в очите на обеднелия аристократ. Тя имаше чувството като че днес Клерфе я бе изоставил по странен начин и бе преминал на другата страна, където бе широко и просторно и където тя нямаше достъп. Той вече не бе човек без устои, вред него изведнъж се откриваше бъдеще. «Затова ли се върнах при него» — мислеше тя и откри за своя изненада, че плаче — леко и беззвучно“ Но тя не се чувствуваше нещастна. Просто й се искаше, ако може, да задържи нещата малко по-дълго такива, каквито бяха.

Той донесе куфарите й.

— Не разбирам, как си могла да изкараш толкова дълго без роклите си?

— Поръчах си нови. С роклите нещата стоят просто. Лилиан не казваше истината, но изведнъж й хрумна, че има достатъчно причини, за да отиде още утре в „Баленсиага“. Преди всичко трябваше да отпразнува изплъзването си от смъртта във Венеция, а освен това й се искаше да прояви разточителство в знак на протест срещу предложението на Клерфе да се оженят и да заживеят в Тулуза.

— Ще ми позволиш ли да ти подаря няколко рокли? — попита Клерфе. — В момента съм доста богат.

— Искаш да се погрижиш за сватбения ми чеиз ли?

— Напротив. Искам да ознаменувам заминаването ти за Венеция.

— Добре, тогава можеш да ми подариш една рокля. Къде ще отидем тази вечер? В Булонския лес вече може ли да се седи?

— Трябва да си вземем палтата. Все още е хладно. Но ние можем да обиколим из гората. Сега тя е нежно зелена и омаяна от пролетта и сините бензинени пари. Вечер из страничните алеи могат да се видят цели редици от коли. Любовта развява байрак от всяко прозорче.