Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Прости ми. Понякога ми е трудно да те догонвам. В разстояние на часове с тебе се случват толкова неща, колкото не би преживяла друга жена за години. Приличаш ми на онези вълшебни растения, които в ръцете на йогите израстват и разцъфват само за няколко минути.
„И умират“ — помисли си Лилиан.
— Аз бързам, Клерфе — каза тя. — Толкова много неща имам да наваксвам. — Затова съм и така повърхностна. За мъдростта винаги остава време на края.
Той взе ръката й и я целуна.
— Аз съм кръгъл глупак. И с всеки изминат ден оглупявам все повече и повече. Но това не ми е неприятно. Дори ми харесва. Само ти да си с мене! Обичам те много!
Внезапно пред кафенето се разрази кратък, но бурен скандал. Само за секунди отнякъде изниква полицай. Няколко алжирци разпалено жестикулираха, едно момиче проклинаше всичко на света, а по улицата пробягваха вестникарчета и крещяха.
— Да тръгваме — каза Лилиан. — В стаята ми остана още малко вино.
XVII
— Кога ще получа роклите? — попита Лилиан.
Продавачката в „Баленсиага“ се усмихна.
— Колкото е възможно по-скоро.
— След седмица?
— След две седмици. Тези модели са трудни за изпълнение, не бихме могли да ги приготвим по-рано. Ще започнем още днес.
Продавачката отбелязваше мерките й.
— Поотслабнала сте, madame.
— Вярно е. Върша каквото си искам и не напълнявам.
— Какво щастие!
— Да — каза Лилиан. — За някои хора това наистина би било щастие.
Тя тръгна по авеню Георг Пети. Следобедът я посрещна със своите златни багри, с повея на вятъра и множеството автомобили. Тя се спря за миг и помисли за роклите, които си бе поръчала. Всъщност тя самата нямаше повече намерение да купува дрехи, понеже смяташе, че има вече достатъчно за времето, което й оставаше да живее, но Клерфе бе настоял отново да й подари рокля и тя бе прибавила от себе си и една заради Венеция. Кръвоизливът по всяка вероятност бе съкратил живота й с много дни, а може би и със седмици. Вместо да изпада в униние, напразно да се вайка и разкайва, струваше й се много по-просто да заживее с тази мисъл, а с парите, които щяха да й бъдат нужни за тези загубени дни, да си купи една рокля повече. Тя я избра особено грижливо. Отначало й се искаше да бъде нещо екстравагантно, но на края се спря на един съвсем скромен модел — това щеше да бъде най-непретенциозната рокля от цялата й колекция. Затова пък екстравагантна бе роклята, която й бе подарил Клерфе — тя представляваше своеобразен протест срещу Тулуза и всичко, свързано с този град.
Лилиан се усмихна на отражението си в една витрина. „В някои неща човек не може да бъде повърхностен — помисли си тя. — Дрехите могат да дадат по-силна морална опора от всякакво право, от всяко състрадание и единомислие, от всички изповедници, мъдреци и продажни приятели, по-силна дори от упованието, което намираш у любимия. И в това няма нищо безнравствено, то е само познание за утехата и значението на дребните неща в живота.“
„Колко е хубаво, когато усвоиш тази наука“ — помисли Лилиан. — А това бе почти единственото, която все още бе достъпно за нея. Тя нямаше вече време да осмисля живота си с нещо по-голямо, нямаше време дори и да се бунтува. Веднъж вече се бе разбунтувала, както си бе мечтала, и сега понякога я обземаха съмнения в правотата на извършеното. Единственото, което й оставаше, бе да уреди сметките си със съдбата.
Лилиан знаеше, че всичко онова, с което тя се залъгваше и утешаваше, можеше да се прецени като евтини трикове. Но сега тя беше толкова далеч от всички големи и почтени трикове, с помощта на които хората се опитваха да правят живота си поносим, че за нея вече не съществуваше разликата между голямо и малко. Освен това й се струваше, че да повярваш в малките трикове и да можеш да изпитваш наслаждение от тях, е необходимо не по-малко, а може би дори повече мъжество, самодисциплина и душевно усилие, отколкото при големите трикове със звучни имена. Ето защо покупката на една рокля й доставяше същата утеха, каквато друг би намерил в някое съчинение по философия. Ето защо любовта й към Клерфе и любовта й към живота постоянно се преплитаха в съзнанието й и тя сякаш жонглираше с тях — ту ги подхвърляше във въздуха, ту ги улавяше наново с упование, макар и да знаеше, че рано или късно щяха да се разбият. С въздушен балон можеше да се лети, докато все още имаше топъл газ под купола му, но към него не можеха да се привързват къщи и семейни огнища, защото щом се спуснеше обратно, на земята с разпокъсана обвивка, той вече нямаше да бъде балон, а само един мъртъв парцал.
Щом сви покрай ресторант „Фуке“ за Елисейските полета, Лилиан се натъкна на виконт дьо Пестр. Той се изуми, когато я видя.