Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— В Бреша вали — каза тя. — Впрочем къде се намира Бреша?
— Между Милано и Верона — отвърна Пестр. — Желаете ли днес да вечеряте с мене?
Навсякъде висяха разпокъсани гирлянди, прогизнали от дъжда. Мокрите знамена плющяха по върлините. Бурята беснееше. Човек можеше да си помисли, че се провежда състезание не само на земята, но и друго в небесата с невидими автомобили. Естественият гръм се сменяше от изкуствения грохот на моторите. На изреваването на някоя кола отговаряха светкавиците и тътенът от облаците.
— Още пет минути — каза Ториани.
Клерфе седеше зад волана. Той не изпитваше особено напрежение. Знаеше, че няма никакви шансове, но в едно състезание винаги се случваха изненади, особено когато пробегът беше дълъг.
Мислеше за Лилиан и за Тарга Флорио. Тогава той я бе изгонил от съзнанието си, а след това я бе намразил, защото посред състезанието изведнъж си бе спомнил за нея и това му бе попречило. Състезанието му се бе струвало по-важно от нея. Сега всичко се бе променило. Той не бе сигурен в Лилиан и мислеше за нея, но без да си дава сметка, че причината за неувереността му бе скрита в самия него. „Дявол знае дали тя е още в Париж“ — мислеше той. Още сутринта бе говорил с нея по телефона, но сред този шум сутринта му изглеждаше безкрайно далеч.
— Изпрати ли телеграма на Лилиан? — попита той.
— Да — отвърна Ториани. — Остават още две минути. Клерфе кимна. Колата бавно се плъзна по пазарния площад по посока на Виале Венеция и спря. Пред тях нямаше вече никой. Оттук нататък в течение на повече от половин ден и половина нощ най-важният човек на света за тях ставаше съдията със секундомера в ръка, „Така би трябвало да бъде — помисли Клерфе, — но при мене не е така. По-добре щеше да бъде, ако зад кормилото седне Ториани, но сега е вече прекалено късно.“
— Още двайсет секунди — каза Ториани.
— Слава богу! Тръгваме, по дяволите!
Стартерът даде знак и колата се втурна напред. Последваха я крясъците на тълпата.
— Стартира Клерфе — обяви високо спикерът — с Ториани като механик.
Лилиан се върна в хотела. Чувствуваше, че има температура, но реши да не обръща внимание на това. Сега температурата често й се повишаваше — понякога само с едно деление, понякога с повече — и тя знаеше какво означава това. Погледна се в огледалото. „Така поне вечер човек не изглежда изнемощял“ — помисли си тя и се усмихна на своя трик, с чиято помощ превръщаше температурата от заклет враг в ежевечерен приятел, който придаваше на очите й блясък, а на лицето й — нежно оживление.
Когато се отдръпна от огледалото, изведнъж видя две телеграми на масата. „Клерфе!“ — помисли си тя и сърцето й се сви от страх. Но какво можеше да му се е случила толкова скоро? Известно време тя гледа напрегнато, малките сгънати и залепени хартийки. После внимателно, взе едната от тях и я разтвори. Телеграмата бе от Клерфе. „Стартираме след петнадесет минути. Потоп. Не отлитай, фламинго!“
Тя остави хартийката до себе си. След известно време разтвори и втората. Сега изпитваше още по-голям страх. Това можеше да бъде съобщение от ръководството на състезанието за някоя злополука. Но и втората телеграма, бе от Клерфе. „Защо прави това? — помисли си тя. — Нима не знае, че всяка телеграма при подобно положение буди страх?“
Тя отвори гардероба, за да си избере рокля за вечерта. На вратата се почука. Бе прислужникът от хотела.
— Донесох ви радиото, mademoiselle. С него лесно ще хванете Рим и Милано.
Той включи приемника в мрежата.
— Ето ви още една телеграма.
„Колко още смята да ми изпрати? — мислеше тя. — Най-добре щеше да направи, ако бе поставил в съседната, стая детектив, за да следи какво върша.“ Лилиан реши да облече роклята, която бе носила във Венеция. Тя бе. почистена и вече нямаше петна. Оттогава вярваше, че тази рокля й носи щастие, и гледаше на нея като на талисман. Взе я в едната си ръка, докато с другата разтваряше последната телеграма. Тя не бе от Клерфе, но съдържаше пожелания за Клерфе. „Но как е попаднала при мене?“ Тя се опита още веднъж да прочете подписа в полумрака на стаята. „Холман.“ След това разчете печата на станцията, където е била подадена. Тя бе изпратена от санаториума „Бела виста“.