Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Изглеждате така щастлива! — възкликна той. — Да не би да сте влюбена?
— Да. В една рокля.
— Съвсем разумно! — каза Пестр. — Ето една любов без страхове и без затруднения!
— Такава не съществува.
— Напротив. Това са съставки от единствената любов, която съдържа някакъв смисъл — любовта към самия себе си.
Лилиан се засмя.
— И вие смятате, че в нея липсват страхове и затруднения ли? Явно вие сте направен или от чугун, или от пореста гума.
— Нито от едното, нито от другото. Просто аз съм един позакъснял изтърсак на осемнадесети век и споделям съдбата на всички късно родени — никой не ме разбира. Искате ли да пийнем тук на терасата по едно кафе? А може би коктейл?
— Кафе, да.
Настаниха ги на една маса, огряна от лъчите на залязващото слънце.
— В някои часове на деня, както например сега — каза Пестр, — е почти все едно дали седиш на слънце, или говориш за любовта, за живота или не говориш за нищо. Все още ли живеете в онова малко хотелче край Сена?
— Мисля, че да. Понякога и аз самата не съм много сигурна. Сутрин, когато отворя прозореца, често ми се струва, че съм спала посред гъмжилото от хора на Плас дьо л’Опера. А нощем ме обзема понякога чувството, че лежа в една тиха лодка или че плувам по гръб във водата с широко отворени невиждащи очи, изцяло потънала в себе си, а течението ме носи надолу по Сена.
— Имате твърде странни мисли.
— Напротив. Абсолютно никакви, а само понякога мечти, но и те не са много.
— Нямате ли нужда от мисли?
— Не — каза Лилиан. — Нямам нужда.
— В такъв случай си приличаме. Аз също нямам нужда.
Келнерът донесе на Пестр шери-бренди, а на нея — каничка с кафе. Пестр погледна неодобрително чашата на Лилиан.
— Кафе се пие обикновено след вечеря — отбеляза той. — Не предпочитате ли да вземете един аперитив?
— Не. Колко е часът?
— Пет — отвърна Пестр учудено. — Нима пиете по часовник?
— Само днес. — Лилиан даде знак на главния келнер. — Чухте ли вече нещо, мосю Ламбер?
— Разбира се! Предават от Рим. Вече няколко часа. Цяла Италия не откъсва уши от радиоапаратите или се е струпала по улиците — развълнувано каза келнерът. — В близките минути ще стартират и най-мощните коли. Мосю Клерфе участвува заедно с мосю Ториани. Те няма да се сменяват — на волана е Клерфе, а Ториани пътува с него като механик. Това състезание е за спортни автомобили. Да донеса ли тук радиото? Няма да ме затрудни.
— Добре, донесете го.
— Клерфе в Рим ли е? — попита Пестр.
— Не. В Бреша.
— Не разбирам нищо от автомобилни състезания. Обяснете ми това какво е?
— Състезание на хиляда мили от Бреша през цяла Италия и обратно до Бреша.
Главният келнер донесе един портативен радиоапарат. Той бе запален любител на този спорт и следеше състезанието вече от часове.
— Стартират на интервали от по няколко минути — обясни той. — Най-бързите коли — най-накрая. Борбата се води за секунди! Ще включа радио Милано. В пет часа предават новините.
Той започна да върти копчетата и приемникът запращя. След малко се появи Милано с политически коментар. Дикторът говореше бързо, сякаш нямаше търпение да премине към спортните новини.
— Сега ще чуете предаването ни от Бреша — започна той с променен, възбуден глас. — Една част от екипажите са вече на път. На пазарния площад се е струпал толкова народ, че хората буквално не могат да се помръднат…
В апарата нещо затрещя, забуча. После през шума от гласове ясно прозвуча рев на мотор, който бързо заглъхна.
— Стартира още един — прошепна развълнувано мосю Ламбер. — Вероятно с алфа-ромео.
На терасата бе станало тихо. Няколко любопитни се бяха приближили до масата им, други слушаха, извили глава.
— Кой води?
— Още е рано да се говори за това — обясни главният келнер авторитетно. — Най-мощните машини стартират едва сега.
— Колко коли участвуват в пробега? — попита Пестр.
— Почти петстотин.
— Мили боже! — възкликна някой. — И какво е разстоянието?
— Повече от хиляда и шестстотин километра, господине. При добра средна скорост това прави петнадесет до шестнадесет часа. А може би и по-малко. Но в Италия вали дъжд. Над Бреша бушува буря.
Предаването свърши. Главният келнер отнесе апарата си обратно в ресторанта. Лилиан се обтегна назад на стола си. Почти осезаемо си представяше една картина, сякаш за миг изникнала сред спокойната златиста следобедна светлина на терасата, сред тихото подрънкване на ледените късчета в чашите и потракването на порцелановите панички, които, наредени една върху друга, показваха колко е изпил човек… представяше си картина без цветове, прозрачна като медуза във вода, така че през нея можеха да се различат столовете и масите на терасата на „Фуке“… картината на един сив пазарен площад, изпълнен от абстрактен шум без индивидуален тон поради, многократните повторения на ехото, и сред всичко това призраците на колите, излитащи една след друга, с по две искрици живот във всяка от тях, изгарящи от единственото желание да подхвърлят на риск своето краткотрайно съществуване.