Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Портиерът в хотела още веднъж му описа в каква посока се отправила Лилиан.
— Във всеки случай не към Сена, господине — каза той успокояващо. — Тръгна надясно. Може би е излязла да се поразходи и скоро ще се върне.
Клерфе караше бавно по булевард Сен Мишел. Лилиан дочу още отдалеч шума на мотора и след малко съзря „Джузепе“.
— А вие какво мислите за смъртта? — запита тя Жерар, пред когото имаше вече порция сирене. — Не ви ли е минавало през ум, че смъртта може да се окаже по-безотрадна и от живота?
— Кой знае — отвърна Жерар в отговор, дъвчейки унило — дали животът не ни е даден като наказание за престъпления, извършени от нас в един друг свят? Може би адът не се намира в някакви задгробни селения, както проповядва църквата, а е тук, на земята.
— Църквата проповядва и небесния рай.
— Тогава навярно всички сме паднали ангели, заточени за определен срок в каторгата на този свят.
— Но ако поискаме, ние бихме могли да съкратим наказанието си.
— О да, самоубийството! — Жерар с въодушевление заклати глава. — Но хората не желаят дори и да помислят за него, макар че им носи освобождение! Ако животът бе обхваната от пламъци сграда, тогава щяха да знаят какво да направят. Да изскочат колкото се може по-бързо от огъня! Иронията се състои в това, че…
„Джузепе“ за втори път премина покрай кафенето, този път се появи откъм Плас Едмон Ростан. „Ирония — помисли Лилиан — е всичко, което ни е останало. И понякога тя може да бъде много очарователна, както сега например.“ Тя наблюдаваше Клерфе, който така съсредоточено се взираше в лицата на проходящите, че не я забелязваше, макар и да седеше на десетина крачки от него.
— Какво е най-голямото ви желание, което бихте поискали да се сбъдне някога в живота ви? — попита тя Жерар.
— Моите желания са неосъществими — отговори веднага поетът.
Лилиан го погледна с благодарност.
— В такъв случай няма какво да желаете повече — каза тя. — Имате всичко.
— Единственото, което понякога ми липсва, е слушател като вас! — заяви Жерар с мрачно галантен тон и прогони художника, който бе завършил портрета на Лилиан и сега правеше опит да им го продаде. — А сега ще ми липсвате винаги. Вие ме разбирате!
— Аз ще взема рисунката ви — каза Клерфе, обръщайки се към разочарования художник.
Той бе влязъл в кафенето през страничния вход и сега неодобрително разглеждаше Жерар.
— Я се разкарайте! — каза Жерар. — Не виждате ли, че разговаряме? По дяволите, и без вас достатъчно ни досаждат! Garcon, още две чаши перно! И изхвърлете навън този господин!
— Три да бъдат — каза Клерфе в отговор и седна на масата.
Художникът продължаваше да стърчи до него в красноречива поза. Клерфе му даде пари.
— В това кафене е наистина приятно — каза той, обръщайки се към Лилиан. — Странно как не сме се сетили да дойдем тук по-рано?
— А вие кой сте, неканен пришълецо? — запита Жерар, все още почти уверен, че Клерфе е някакъв сутеньор, служещ си с обикновения трик, за да се запознае с Лилиан.
— Аз съм, момчето ми, директорът на лудницата „Сен Жермен де Пре“, а тази дама е една от нашите пациентки. Днес тя има свободен ден. Да не би да се е случило нещо? Може би идвам твърде късно? Келнер, приберете ножа! А също и вилицата!
Любопитството на поета победи скептицизма на Жерар.
— Наистина ли? — зашепна той. — Винаги съм мислил, че…
— Можете да говорите спокойно високо — прекъсна го Клерфе. — На болната се нрави състоянието й на абсолютна невменяемост. Тя е лишена от всякакво чувство за отговорност и не подлежи на никакви закони. Дори и да извърши убийство, ще бъде оправдана.
Лилиан се разсмя.
— Нещата стоят тъкмо обратното — каза тя, обръщайки се към Жерар. — Този човек е бившият ми мъж и е избягал от клиниката за душевно болни. Страда от манията да ми отправя обвинения.
Поетът не беше глупак. Освен това бе французин. Разбрал, каква е работата, той стана от мястото си с очарователна усмивка.
— Някои си отиват прекалено късно, а други — прекалено рано — заяви той. — „Тръгни, щом твоят час настъпи!“ — е казал Заратустра. Madame, утре ще намерите при келнера на това заведение стихотворение, написано във ваша чест.
— Колко е хубаво, че дойде — каза Лилиан. — Ако бях отишла да спя, щях да пропусна всичко това. Нямаше да видя тези зелени светлини и да узная сладостния бунт на кръвта, нито да проумея това блато с прелитащите над него лястовици. .
Клерфе я гледаше внимателно.