Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли какво ми се иска? — попита тя. — Да живея едновременно десет живота.
Клерфе поглади тесните презрамки на роклята й.
— За какво ти е? Та това ще бъде пак само един живот, Лилиан. Така както някой шахматист, който играе срещу десет различни партньори, играе всъщност една-единствена игра — своята собствена.
— Аз също достигнах до тази мисъл.
— Къде, във Венеция ли?
— Да, но не по начина, по който ти си мислиш.
Те стояха до прозореца. Над сградата на Консиержри виснеше бледо зарево.
— Бих искала да живея живота си разбъркано — каза Лилиан. — Да мога да изживея сега един ден или един час като петнайсетгодишна, след това един час като тридесетгодишна, после като осемнадесетгодишна — и всичко това в един ден, в какъвто порядък аз си наумя, а не едно след друго като брънки от веригата на времето.
Клерфе се засмя.
— Според мене ти и така се променяш достатъчно бързо. Къде ще вечеряме?
Слязоха по стълбите. „Той не ме разбира — мислеше Лилиан. — Намира ме за малко своенравна, но не може да проумее, че това, което искам, е да мога чрез заклинанията си да изтръгна от небитието само няколко от дните, които не ми е съдено да живея. Затова пък аз никога няма да стана свадлива осемдесетгодишна старица и няма да ме сполети участта на застаряваща любима, която разочарованият мъж не би искал да види повече и от която той с уплаха се отдръпва, когато я срещне след години. Аз ще остана винаги млада в паметта на моя възлюбен и с това ще бъда по-силна от всички други жени, които ще живеят по-дълго и ще остареят повече от мене.“
— На какво се смееш? — попита Клерфе в хола. — На мене ли?
— На себе си — каза Лилиан. — Само не ме питай защо. Ще дойде време когато сам ще разбереш.
След два часа Клерфе я доведе обратно в хотела. . — Достатъчно за днес — каза той, усмихвайки се. — Имаш нужда от сън.
Лилиан го погледна удивено.
— От сън ли?
— От почивка. Нали сама ми каза, че едва преди няколко дни си била болна.
Тя се мъчеше да отгатне по лицето му някаква скрита шега.
— Ти наистина ли мислиш така? — попита тя на края. — Може би ще ми кажеш още, че не изглеждам добре!
В хола се появи портиерът с разбираща усмивка.
— За тази вечер пак салам ли? Или хайвер? Мадам го е оставила днес в бюфета.
— Дайте ми, ако имате, някакво приспивателно — каза високо Лилиан. — Лека нощ, Клерфе.
Той я задържа.
— Но разбери ме, Лилиан! Не искам да се пресилваш и утре да те повтори.
— В санаториума не бе толкова внимателен.
— Тогава си мислех, че след няколко дни ще замина и никога вече няма да те видя.
— А сега?
— Сега съм готов да пожертвувам няколко часа, за да бъда с тебе колкото е възможно повече.
— Доста практично! — каза Лилиан жлъчно. — Лека нощ, Клерфе.
Той я изгледа пронизително.
— Занесете в стаята бутилка вувре — каза той, обръщайки се към портиера.
— На вашите услуги, господине!
— Да вървим! — Клерфе взе Лилиан подръка. — Ще те изпратя догоре.
Тя поклати глава и освободи ръката си.
— Знаеш ли от кого чух за последен път подобен аргумент? От Борис. Но при него звучеше по-добре. Ти си прав, Клерфе. Би било чудесно за тебе да си легнеш малко по-рано. Нужно ти е да си починеш преди състезанието.
Той я погледна ядосано.
Портиерът се върна с бутилката и две чаши.
— Виното вече не ни е нужно — каза Клерфе.
— На мене ми е нужно.
Лилиан взе шишето, пъхна го под мишница и помоли портиера за една чаша.
— Лека нощ, Клерфе. Дано днес не сънуваме, че падаме .. в бездънни пропасти… Пожелавам ти да ти се присъни Тулуза!
Тя му махна с чашата и се заизкачва по стълбите. Клерфе не помръдна, докато тя не се изгуби от погледа му.
— Да ви донеса ли един коняк, господине? — запита портиерът. — Може би двоен?
— Почерпете се сам! — отговори Клерфе и напъха в ръката му няколко банкноти.
По кея Гран Огюстен Клерфе стигна до ресторант „Ла Перигордин“.
Зад осветените витрини последните посетители поглъщаха трюфели, печени в пепел, специалитет на заведението. Възрастна съпружеска двойка плащаше сметката си, а двама млади влюбени с въодушевление се надлъгваха нещо. Клерфе прекоси улицата и бавно се запъти обратно покрай затворените магазинчета на букинистите. „Значи, Борис! — помисли той. — Само това ми липсваше!“ Вятърът донасяше със себе си миризмата на Сена. Няколко черни шлепа се поклащаха сред тъмното дихание на водата. На един от тях жално проплакваше хармоника.
В прозорците на Лилиан гореше светлина, но завесите бяха спуснати. Клерфе видя как зад тях се движеше сянката й. Лилиан не поглеждаше към улицата, макар и прозорците да бяха разтворени. Клерфе съзнаваше, че се бе държал идиотски, но не можеше нищо да направи. Бе говорил, каквото мислеше. Лилиан действително имаше много изморен вид. Когато седяха в ресторанта, лицето й изведнъж посърна. „Нима е престъпление да се грижиш за някого? — помисли Клерфе. — Какво ли прави тя сега? Може би си стяга багажа?“ Изведнъж му дойде нещо на ум — Лилиан сигурно знаеше, че той е все още тук, понеже не бе чула мотора на „Джузепе“. Бързо прекоси улицата и скочи в колата. Включи мотора, даде силно газ и се понесе към Плас дьо ла Конкорд.