Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Даниел! — Очевидно водеше борба със себе си да не я удуши. — Току-що определи съдбата си!
После се извъртя, вдигна я и я хвърли върху леглото. Опита да се изправи. Задъхваше се. Очите й се напълниха със сълзи. Нямаше да му се даде! Господи, тази нощ нямаше да позволи да бъде прелъстена! Щеше да го мрази с всяка глътка въздух.
Но Маклаклън явно нямаше намерение да я докосне, защото прекоси ядосано стаята.
Току-що беше определила съдбата си…
Скочи и хукна след него. Вратата се затръшна в лицето й.
— Ейдриън! Ейдриън! Ейдриън, моля ти се…
Не я чу.
Заблъска с юмруци. Зовеше го. Думкаше отново и отново.
Кой беше господарят тук! Беше управлявала добре. И изведнъж се появява той! И онези, които я обичаха, сега почитаха и се подчиняваха на него.
Срита бясно вратата. Тя се разтресе, а пръстите на краката й загоряха от болка.
Закрачи напред-назад. Времето минаваше. Струваше й се, че ходи така цяла вечност. Представяше си какво ще му каже, ако се върне. После я обземаха отново ужас и отчаяние. Ако остане заключена между тези четири стени дни, седмици, месеци? Ако я изпрати в Англия, завързана и със запушена уста?
Въпросите я измъчваха безмилостно. Най-накрая се строполи върху проснатата пред огъня кожа, опитвайки да се стопли. Беше й много студено. Не можеше да си позволи да заплаче, тъй като нямаше да успее да спре. Не можеше и да признае, че се бе привързала към Ейдриън.
Взираше се в пламъците и очите й постепенно започнаха да се затварят.
Когато Маклаклън се върна, сърцето му замря, тъй като Даниел я нямаше — нито в леглото, нито на някой стол, нито край някой от тесните прозорци, нито крачеше из помещението. Изведнъж погледът му попадна върху проснатата пред огнището кожа. Свещите бяха изгорели и единствената светлина идваше от огъня. Кожата беше бяла, нощницата й беше бяла и разпиляната й коса създаваше силен контраст. Стори му се, че времето спира. Остана само пращенето на огъня, който мамеше с топлината си. И Даниел…
Затвори вратата, приближи се и застана над нея. Тревогата разкъсваше и крайниците, и слабините, и сърцето му. Достигаше чак до душата. Мили Боже! Когато бе дошъл тук, не си бе представял, че ще изпита подобни вълнения. Как е възможно да се чувства така силно обвързан и запленен от нея! Не предполагаше, че страстта, гнева и дори нежността, които предизвикваше тя у него, можеха да бъдат толкова силни. Беше обичал Джоана, но никога не бе изпитвал тази трескавост, тази изпепеляваща болка и, дяволите да я вземат, този страх! Никога досега не бе стоял в голямата зала на своя дом, докато всички заспят, докато дори вълците в гората замлъкнат, и, вперил поглед в пламъците, да се пита: „Какво, за Бога, да правя?“. Никога.
Клекна до нея. Почувства как всичко в него се свива, усети болката от напрегналите се мускули, долови оглушителните удари на сърцето си. Дори ако бе опитала да го прелъсти с някоя екзотична приумица, пак нямаше да събуди по-буен глад, жажда и терзания, отколкото като просто лежеше и спеше. Примигващата светлина на пламъците проникваше предпазливо през белия лен на нощницата й, очертаваше гърдите и ханша, потъваше в контурите на талията. Дясното й рамо се бе оголило и безупречната кожа подканваше да бъде докосвана от мъж. Единственото, което покриваше голотата на това място, бяха абаносовите кичури. Бе свила коленете си, така че се очертаваше дълъг, добре оформен, непоносимо изкусителен крак.
Гарвановочерните ресници хвърляха сянка над бузите й — алабастър със златен блясък, придаван от пламъците. Маклаклън не се тревожеше от силното си желание. Съдбата му я бе дала за законна съпруга, а горещината на страстта я бе направила негова любовница. Откакто бе погребал Джоана, не бе познал друго чувство, освен вина. Бе пристигнал, смятайки, че сега в живота за него имаха значение само силата, властта и притежанията. Предвиждаше да я има просто защото бе предназначена да бъде негова. Не бе предполагал, че всъщност тя ще го притежава.
Беше го нарекла тиранин и той наистина управляваше много неща. Докосваше я. Отново и отново… но изглежда никога не успяваше да достигне до съкровената й същност. Тя си оставаше негов враг, вярна на обета, който бе дала като съвсем малко дете, без да съзнава или разбира…
Но това нямаше да го бъде!
Най-сетне протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето й. Графинята се събуди. Тъмните ресници се вдигнаха и разкриха изумрудените очи. Съзерцава го известно време, след това се изправи припряно на колене и седна.